Предвид голямото внимание, което апостол Павел обръща на дарбата говорене на непознати езици в своето Послание към коринтяните, вероятно бихме могли да предположим, че и останалите древни църковни писания са също така богати на разяснения и описания на тези проявления на Светия Дух. Истината е, че писаното по темата в богословски и исторически документи е доста оскъдно, като основните и по-изчерпателни описания на тази духовна дарба в живота на Църквата се срещат главно през първите четири века. Днешните църковни общности, които практикуват глосолалия[1], обикновено настояват, че това е дарба, която се е срещала често и се е проявявала постоянно в историята на Църквата, но в действителност не е точно така. Ап. Павел, който описва най-подробно смисъла и целта на тази дарба за Църквата, въпреки че посочва нейната полезност когато се използва по правилния начин, не оставя в нас впечатлението, че тя е основополагаща за духовния живот и крайно необходима за християните.
При все това, дори и днес има християни, които смятат, че тя е единственото библейско доказателство за кръщение със Светия Дух. Апостолът обаче вижда опасността от превъзнасянето на духовните дарби, и по-конкретно на говоренето на езици, и показва на коринтските християни един по-превъзходен път – любовта.
Този подход на апостола наблюдаваме и при апостолските мъже[2], църковните отци и писателите след него. Те говорят учудващо малко за практикуването на духовни дарби и глосолалия, но за сметка на това наблягат на стремежа за морално усъвършенстване и богоуподобяване. Все пак имаме доста сведения за практикуването на духовните дарби през първите векове и откъслечни случаи през по-късните.
В тази поредица от статии ще проследя съвсем накратко някои от свидетелствата за това, като започна от ранната християнска литература.
Дарбата говорене на езици през I-IV век
Деяния на апостолите и Първото послание на ап. Павел до коринтяните са най-ранните новозаветни документи, които съдържат свидетелства за практикуване на дарбата говорене на непознати езици в ранната Църква. Без съмнение тази духовна дарба е била не само началното знамение, което е отбелязало раждането на Христовата Църква, но и важна част от богослужението ѝ след това (вж. I Кор. 14:26-27). Въпреки широкото разпространение на глосолалия в Църквата, в Коринт очевидно тя не се разбира и практикува правилно, което налага ап. Павел да предупреди християните там, че надценяването ѝ може да доведе до разделение в църквата (вж. I Кор. 12:7-25). Някои смятат, че дарбата говорене на езици постепенно изчезва след I век и че след смъртта на апостолите тези, които я практикуват, са главно еретиците, но това не отговаря на истината.
Разбира се, през цялата църковна история изникват различни екстатични секти, които практикуват глосолалия. В първите векове такива са гностиците и монтанистите. Особено при гностиците, говорене на неразбираем език, който се нуждае от превод, е често срещано явление. В Църквата, имаме данни, че тази духовна дарба се е проявявала поне до IV-V век. За това свидетелстват директно и индиректно Отци, учители на Църквата и писатели като св. Юстин Мъченик, св. Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски, Новациан, св. Амвросий Медиолански, бл. Августин Ипонски и др. Като погледнем, обаче, наличните свидетелства, наистина можем да видим една тенденция за намаляване на честотата на проявяване на духовните дарби в Църквата. Ориген (†254 г.), например, заявява, че по негово време само неколцина са имали такива свръхестествени знаци за Божието присъствие в живота си: „Освен това Светият Дух даваше знаци за Своето присъствие в началото на Христовото служение, и след Неговото възнесение все още го правеше; но от онова време тези знамения са намалели, въпреки че все още има белези на Неговото присъствие в неколцина, чиито души са били пречистени от благовестието, и чиито действия са направлявани от Неговото влияние“ (Против Целз, 8 гл.).
Учението на дванадесетте апостоли (или Дидахи), което някои датират към 80-100 г., а други – към 120-160 г. сл. Хр., ни дава свидетелство, че в древната Църква към края на апостолския период са циркулирали пътуващи пророци и учители. Те са давали „послания от Духа“ (11:8). Не е ясно дали са изговаряли послания на непознати езици и са ги тълкували, но е сигурно, че пророчески дарби са действали чрез тях.
Ранният християнски апологет св. Юстин Мъченик (†165 г.) дава ясно свидетелство, че по негово време чрез много християни действат дарбите на изцеление, изгонване на нечисти духове и пророчество. В своето съчинение Разговор с Трифон Юдеина Юстин пише: „Сега е възможно да видиш между нас жени и мъже, които притежават дарби на Светия Дух“ (88 гл.), също: „Пророческите дарби остават с нас, дори в настоящото време“ (82 гл.). Тези негови думи вероятно свидетелстват за наличието на дарбата говорене на непознати езици.
Тертулиан (160-225 г.), един от най-значимите латински апологети на II-III век, потвърждава действието на различни духовни дарби в гр. Картаген, където е презвитер. Той казва за себе си в полемичното си произведение Против Маркион, че тълкува езици, което означава, че дарбата говорене на езици се е проявявала по негово време: „когато му се е случвало да тълкува езици […] Тези знаци (за духовни дарби) се проявяват от моя страна без никаква трудност“ (5 кн., 8 гл.).
Напълно ясно е, че поне до средата на трети век чудотворните дарове на Светия Дух все още са действали свободно чрез християните. В писанията на апостолските мъже, на църковните писатели и Отците на Църквата в първите три века, не намираме дори и намек, че те очакват чудотворните дарби (в това число и говоренето на езици) да престанат със смъртта на апостолите или завършването на новозаветния канон, нито пък да намалеят и да изчезнат скоро след това. По късно, вероятно поради фалшивите пророчества и имитации на духовни дарби от еретиците, въпреки че в Църквата продължават да се проявяват харизми на Светия Дух, отношението към духовните феномени постепенно става отрицателно.
През четвърти век, а и след това, свидетелствата за проявяване на дарбата говорене на езици стават все по-неопределени. Тя започва да се споменава основно в екзегетични творби – тълкувания на новозаветните свещени текстове. Най-плодовитият западен църковен Отец – блажени Августин Ипонски (354-430 г.), тълкува по уникален начин опитността на Христовите ученици на Петдесетница: „Като главно и най-необходимо знамение за Неговото идване (на Светия Дух; б.а.) върху тези, които са повярвали, им се даде това, че всеки един от тях проговори на езиците на всички народи, което означава, че единството на Вселенската Църква ще обхване всички народи и по такъв начин Църквата ще говори на всички езици“ (Божият град, 18 кн., 49 гл.). Августин приравнява духовната дарба говорене на езици с естественото говорене на родния за всеки член на Църквата език: Църквата е тялото на Христос, ти си част от това тяло, затова,. тъй като си част от тялото, което говори на всички езици, вярвай, че ти също говориш на всички езици (Лекции върху Евангелието от Йоан, 32 гл., 7 абзац). Разбирането на Августин изключва последваща изява на тази духовна дарба. За него е важно пророческото значение на знамението на Петдесетница, затова бъдещо проявление на глосолалия за него нито е необходимо, нито има смисъл, дори и като свидетелство за присъствието на Светия Дух: „Понеже кой очаква в наши дни тези, върху които се полагат ръце, за да получат Светия Дух, да започнат незабавно да говорят на езици? Но става ясно, че невидимо и неусетно, поради свръзката на мира, божествената любов е вдъхната в сърцата им, така че те могат да кажат: „Понеже Божията любов е излята напълно в нашите сърца, чрез Светия Дух, който ни е даден.“ Риторичният му въпрос показва, че по негово време Църквата вече не очаква при миропомазването вярващите да говорят на непознати езици. Съвременникът на бл. Августин, видният константинополски епископ св. Йоан Златоуст (347-407 г.), също заявява ясно в своя коментар върху Първото послание към коринтяните (Беседа 29), че по негово време духовните дарби вече са престанали да се проявяват. Явно през IV-V в. е имало тенденции (вероятно монтанистки) да се приравнява приемането на Светия Дух с говорене на езици, поради което Августин пише: „При полагането на ръце днес, за да получат хората Светия Дух, трябва ли да очакваме те да проговорят на езици? Или, когато полагаме ръце на тези духовни бебета, гледа ли всеки от вас, за да види дали те ще проговорят на езици, и когато види, че те не говорят на езици, всеки от вас ли е с толкова погрешно мислене, че да каже: „Тези не са приели Светия Дух, защото ако са Го приели, те щяха да говорят на езици, както беше случаят в онези времена“? И тогава, ако свидетелството за присъствието на Светия Дух не се дава днес чрез тези чудеса, чрез какво се дава, по какво всеки ще разбере, че е получил Светия Дух? Нека изпита своето сърце. Ако обича своя брат, Божият Дух обитава в него“ (Лекции върху Евангелието от Йоан, 32 гл., 7 абзац).
__________________
[1] Терминът означава говорене на непознати езици. Той обаче не се отнася единствено до благодатната дарба на Светия Дух, а и до всяко спонтанно говорене на език, който говорещият не е учил и не разбира. Такива феномени се срещат в някои мюсюлмански секти; често срещани са в спиритизма и в различни африкански култове, в които шаманите се стремят да бъдат обладани от дух и говорят в състояние на екстаз. Б.а.
[2] Апостолски мъже е прието да се наричат преките ученици на апостолите. Б.а.
______________________
Изследването върху темата на п-р Владимир Железов е публикувано в няколко броя на в. Зорница и може да се намери на следните линкове:
Дарбата за говорене на езици (I част), Зорница, 07/2021
Дарбата за говорене на езици (II част), Зорница, 08/2021
Дарбата за говорене на езици (III част), Зорница, 10/2021
Дарбата за говорене на езици (IV част), Зорница, 12/2021
Дарбата за говорене на езици (V част), Зорница, 01/2022
