Обичам България! Като [не] всеки българин. Обичам „наш’те планини зелени“, „грейналите жита“ на Добруджа, плясъка на морските вълни и красотата на есенната гора! Обичам красивата българска шевица, разнообразните, изпълнени с емоция български хорá, дори и тъжната родопска песен. „Всичко българско и родно, любя, тача и милея“ – не защото съм идеологически програмиран за това в детството си през последното десетилетие на социализма, а защото България е част от моята идентичност. Тя е моята родина. Да, колкото и егоистично да звучи! Винаги съм се чудел как някой може да обича своята родна страна, ако се е появил на този свят в пуста и безводна пустиня, например. Или пък в непристъпна джунгла, пълна със змии и хищници. Или на някой високопланински чукар в Хималаите. Но… всеки обича това, което си е негово, родно! И в това няма никаква изненада.
Не е за учудване и че [не] всички обичаме родината си с всичките ѝ недостатъци – с нейната особена народопсихология; с някои популярни модели нощни шкафчета, пълни с кюлчета и пачки; с обезлюдяващите се селища и градове, със стотиците километри разбити пътища, мръсния въздух, ниските доходи, високата смъртност… Но това е нашата страна и тя си остава наша – добра или лоша. Остава си наша и любима, дори когато сме принудени да живеем и работим в чужбина, за да изхранваме семействата си. Няма по-носталгично същество от българин в чужбина… или поне на теория е така. Всъщност много наши сънародници плачат за България в социалните мрежи, но са доста доволни от живота си извън нея. И с годините все по-рядко мислят за завръщане. Може би някой хубав слънчев ден, когато остареят…
Но аз обичам България! Като [не] всеки българин. Опитвам се да виждам доброто в нея, а не посочените по-горе недостатъци. И колкото повече години минават, толкова повече осъзнавам, че най-хубавото нещо в нашата родина не са прекрасната ѝ природа или славната ѝ история, а нейният народ! Ние сме най-голямата ценност (и най-големият недостатък) на България! Затова си струва да инвестираме времето си и да не щадим усилията си за нашите сънародници, понеже с тях и най-затънтеното селце има своето очарование, а без всички тях красивата ни страна не е нищо повече от една територия от 110 хиляди кв. км.
По същия начин християнството без Христос е просто една лишена от живот идеология като социализма, постмодернизма или глобализма! Християнство, което не се покорява на Христос като на пълновластен Господар и не трепери пред словото Му, се превръща в една територия, тъпкана и експлоатирана от врагове на доброто и истината. Господ Исус казва, че отделени от Него не можем да сторим нищо (Йоан 15:5), но всъщност човечеството може да стори много без Христос, точно както хората, които се бунтуват против Бога и градят Вавилонската кула, постигат малко по малко своите цели до момента, в който Той не се намесва. Църквата като религиозна институция, търсеща своята сигурност под крилото на държавната власт, може да изгради финансова империя, да придобие политическо влияние, да построи внушителни храмове, да изпише библиотеки с книги. Църквата, изоставила Господа, може да проповядва за Него, може да осъществява впечатляваща социална дейност в Негово Име, но в светлината на вечността всичко това да се окаже пáра, която ще изчезне, огряна от Слънцето на правдата. Нищо, което не прославя Христос, няма да устои пред Бога. Когато Църквата мисли, че може всичко, знае всичко и има всичко, но е загубила горещата си любов към Христос, тогава е най-окаяна, нещастна, бедна, сляпа и гола (Откр. 3:17).
За истинския християнин има нещо по-свято от идеала за свободна и независима България, по-красиво от снажната осанка на Рила и по-мило от оживеното българско село. Всеки, който е бил погребан и възкресен с Христос в кръщението, носи в себе си очакването за едно по-добро отечество, за една по-свидна родина, за едно ново небе и нова земя, в които обитава правда. Всички, които сме в Христос, сме нови създания и граждани на небето, откъдето очакваме Спасителя, „Който ще преобрази нашето унижено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло“ (Фил. 3:20-21). Докато дойде този славен миг, ние ще ценим нашата земна родина, но ще копнеем за небесното си отечество. Няма нищо по-носталгично на света от християнина… или поне на теория е така! Много от небесните граждани, които по стечение на обстоятелствата са още на земята, се молят в неделя на богослужение: „Ела, Господи“, но всъщност са доста доволни от живота си на този свят и вътре в себе си добавят към молитвата: „Но разбира се, нямам нищо против, ако се забавиш още малко.“ И с годините все по-рядко изпитват носталгия по небесния си дом. Може би някой хубав, слънчев ден… А междувременно християните патриоти, с всички ангели и архангели, и с всички светии на небето и земята често пеят един добре познат химн:
Мили Господи, Ти си моят рай!
Твойта хубост, Твойта прелест,
ах, те нямат край!
