Ние, християните, сме свикнали да живеем с усещането, че времето е наближило, че с идването на Христос пясъчният часовник на историческото време е вече обърнат и пясъкът неумолимо изтича. С всеки следващ ден идването на Христос не просто приближава, всеки следващ ден, всяка следваща минута може да е мигът на Неговото завръщане. Деня и часа на Господното второ пришествие знае само Отец, но ние живеем с усещането, че времето е наближило, че оставащото време е кратко (късо).
Когато се заговори за „краткостта на времето“, ние почти без да се замислим, разбираме наближаващия край на историята – края на времената. И почти също така неусетно, без да се замислим, виждаме себе си измежду тези, които ще бъдат живи при Господното пришествие, когато „сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред“ (І Сол. 4:16). Този интересен феномен може да бъде обяснен именно със съзнанието ни, че „краткостта“ на времето означава, че Христос може да дойде всеки момент и наша длъжност е да го очакваме, като че ли това ще се случи в рамките на нашия земен живот, че в тези именно рамки времето изобщо ще приключи.
Няма съмнение, че когато говори за краткостта на оставащото време (І Кор. 7:29), апостол Павел има предвид и окончателния край на историята, защото в неговата светлина трябва да се разглежда всичко, дори и привременните кризи и катаклизми, които ни спохождат. Но в същото време той мисли и света с неговите непрекъснато променящи се политически, социални, културни и икономически структури: „този свят е преходен“ (Нов превод), „сегашното му състояние преминава“ (Ревизирано издание), „преходен е неговият образ“ (Синодален превод).
Времето е кратко обаче и в един съвсем непосредствен смисъл за всеки един от нас. Говорейки за края на времената, ние не трябва да забравяме, че това включва и края на времето на нашия земен живот. Есхатологията винаги включва и личната есхатология. Не просто светът е преходен, преходен съм и аз, моето сегашно състояние преминава, преходен е и сегашният ми образ. Аз също непрекъснато усещам как времето се изплъзва от ръцете ми, как не може да бъде върнато назад, как в неговия често пъти лудешки бяг загубвам самия себе си и когато отново се намеря, вече не съм същият, а различен. И в моята лична есхатология краят е неизвестен – мога да доживея до дълбока старост, но мога и да си отида преждевременно. Ала след като времето е кратко, тогава нищо не е нито преждевременно, нито твърде късно.
И тук идваме до най-съществения въпрос. Когато говорим за „краткост на времето“, каква категория имаме предвид всъщност? Просто количество време ли? Броят на оставащите ни минути, часове, дни и години? Краткостта на времето, провокираща едно непрестанно очакване, едно непрестанно усилие да бъдем намерени „будни“, не е ли по-скоро качествена категория, която, без да изпуска напълно от поглед протяжността на времето, се интересува по-скоро от случващото се в него, от неговата изпълненост със смисъл, която за нас, християните, се задава от срещата ни с Христос, от живота ни с Него, от слушането на Неговите думи, от присъствието на Неговата трапеза, на която Той е домакин.
Времето е кратко, защото с идването на Христос то е изпълнено с присъствието на Бога, Който стана един от нас, за да изкупи и нас, и времето от неговата суетност. Времето е кратко, защото се налага да изкупуваме с Божия помощ всяка секунда, минута, час, ден, година от собствения си живот и да го превръщаме, пак с Божия помощ, във време спасително, изпълнено със смисъл, в което чрез благодатта Си Бог ни прави съпричастни на богатствата на собствения Си живот. Когато времето се изпълва със смисъл по този начин, то естествено се съкращава, свива се, събира се в себе си и все не достига, защото ни се иска да не пропуснем нито една възможност, нито една минута, нито един ден.
Изпълненото с Бога време за нас е качествена категория и неговата протяжност сякаш е престанала да бъде толкова обременяваща. Ние се радваме на това, което времето съдържа, което му придава смисъл, което преодолява и самата времева ограниченост, отваряйки ни вратата на Божието царство, което е близо, в нас.
Не бягството от този свят изкупва времето и го прави наситено със смисъл, а неговото преобразяване. Без съмнение неговото сегашно състояние ще премине, но ние жадуваме заедно с цялото творение, което сега е подчинено на робството на немощта и тлението, подновяването на всичко. Затова и с усърдие не преставаме да се молим: „Ела, Господи Исусе!“
Такава е молитвата на всички, за които времето е станало „кратко“, защото новият живот е посят и жътвата е наближила. Затова за тях не е важно да знаят деня и часа. Достатъчно им е, че небесният им Отец ги знае.
