През 1846 г. афроамериканският методистки пастир Молистън Мадисън Кларк отплава от Ню Йорк към Лондон, за да вземе участие в необичайно международно събиране на евангелски водачи. По време на плаването корабът му претърпява тежка авария и губи мачтите си. Налага се да се върне в Ню Йорк. Кларк обаче успява да се прекачи на друг кораб и повторно прекосява Атлантическия океан.
Когато на 2 септември най-сетне пристига в Лондон, въпросната конференция вече е в последния си ден. Кларк е свободно роден чернокож американец от Делауеър и пастир към Африканската методистка епископална църква. Пред събранието заявява, че идва като представител на повече от 17 000 християни от своята деноминация – и в доста по-широк смисъл, на около три милиона чернокожи американци – огромна част от които по това време са поробени. Историческият разказ от 1847 г. отбелязва силното впечатление, което той прави на участниците.
Кларк е на 39 години. Роден е свободен през 1807 г. в Делауеър и като младеж учи във Филаделфия, а по-късно в колежа „Джеферсън“ в Пенсилвания. Работи като учител на чернокожи деца в Ню Йорк и Охайо и се включва в борбата срещу т.нар. „черни закони“ в щата Охайо – ограниченията, които затрудняват свободното придвижване и заселване на чернокожите жители. Няколко години след лондонската конференция, през 1852 г., той става първият редактор на в. Крисчън Рикордър, издание на Африканската методистка епископална църква.
Присъствието му в Лондон е особено знаменателно, защото тъкмо въпросът за робството се оказва най-тежкото изпитание за желаното международно евангелско единство. Какво всъщност е събранието, за което той се е запътил през Атлантическия океан?
На 19 август 1846 г. в Лондон се открива 13-дневна конференция, от която води началото си Евангелският алианс – междуденоминационно сдружение, което започва от Англия, но през годините обхваща целия свят. Според историческите сведения в него участват 922 евангелски водачи, представители на 53 християнски общности от Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, Съединените щати, Канада и няколко европейски държави.
Замисълът е необичаен за средата на деветнадесети век. Участниците не възнамеряват да създават нова църква или да сливат по някакъв начин съществуващите евангелски деноминации. Вместо това търсят начин англикани, презвитериани, методисти, баптисти, конгрешани и други протестантски вярващи да потърсят видим израз на единството, което според тях вече имат в Христос. Формулировката, останала като девиз на движението, е кратка: „Ние сме едно тяло в Христос“. Самата организация е замислена като един вид конфедерация, а не като нова църковна структура.
Срещата в Лондон, разбира се, има своята предистория. Конкретните разговори за по-тясно евангелско сътрудничество във Великобритания се водят поне от 1843 г. Важна стъпка е една среща в Ливърпул на 1 октомври 1845 г., когато 216 християнски водачи се събират в „Медикъл Хол“. Там се обсъжда върху каква богословска основа хора от различни протестантски традиции биха могли занапред да действат заедно. Председателят Джон Ейнджъл Джеймс обобщава желания дух на срещата с една дума: „любов“.
Алиансът се ражда в едно викторианско общество, което се променя с огромна скорост. Великобритания е в разгара на индустриализацията и урбанизацията. Железопътната мания от 1845–1846 г. превръща новите линии в символ на техническия напредък и икономическата треска. Същевременно бързо растящите индустриални градове страдат от пренаселеност, лоша канализация, замърсяване и болести.
Политическата обстановка също е напрегната. Само осем седмици преди лондонската конференция, на 25 юни 1846 г., са отменени Законите за житото – защитните мита върху вносното зърно, които години наред разделят британското общество. В Ирландия вече се разгръща Големият глад.
Променя се и религиозната карта. През 1828 г. са премахнати основните граждански ограничения срещу протестантските дисентъри, а през 1829 г. Католическата еманципация разширява гражданските права на римокатолиците. В лоното на Англиканската църква т.нар. „Оксфордско движение“ насочва вниманието към католическите корени и традиции на англиканството; през октомври 1845 г. един от най-известните му водачи на име Джон Хенри Нюман преминава към Римокатолическата църква. За мнозина евангелски протестанти въпросът кое е същностното в тяхната вяра придобива нова острота.
Само три години по-рано, през 1843 г., Шотландската църква преживява сериозно разцепление: около една трета от водачите ѝ напускат заради намесата на държавата в църковните дела и учредяват Свободната църква на Шотландия. Деноминационната принадлежност, църковната свобода и границите на християнското единство са непосредствени обществени въпроси.
Най-сериозният спор на лондонската конференция през август 1846 г. обаче не е по някакви богословски различия, а се фокусира върху робството в Съединените щати. Британски участници настояват всякакви робовладелци да бъдат изключени от членство в новосформиращия се алианс. Значителна част от американската делегация се противопоставя на подобно общо условие. Дебатът продължава дни наред и чувствително застрашава целия проект. В крайна сметка първоначалният замисъл за единна международна структура отстъпва пред по-свободна конфедерация, в която отделните страни могат да изграждат собствени алианси според местните условия.
Тъкмо в тази обстановка закъснелият Молистън Мадисън Кларк влиза в залата. Историческо изследване описва силната емоционална реакция на присъстващите. Американският пастир Лаймън Бийчър публично го кани в дома си, на трапезата си и на амвона си. Сцената едновременно изразява надеждата за междурасово и междуденоминационно християнско общение и разкрива противоречията, с които се ражда Евангелският алианс.
На 19 август 2026 г. се навършват 180 години от началото на тази лондонска конференция. Историческото значение на събитието не е в създаването на още една деноминация, а в опита да се изгради трайно сътрудничество между християни, които запазват различната си църковна принадлежност.
Събранието в Лондон поставя началото не само на Евангелски алианс в Обединеното кралство, а и на международното движение на евангелските алианси, част от което днес е и българското сдружение Обединени евангелски църкви (ОЕЦ). През втората половина на XIX век сродни организации възникват в Европа, Северна Америка и други части на света, а движението започва да провежда международни конференции. Днешният Световен евангелски алианс проследява собствените си корени именно до лондонското събрание от 1846 г.
През 1951 г. деветдесет и един делегати от 21 държави се събират в Нидерландия, за да дадат нов световен израз на започналото през 1846 г. движение. Така възниква Световното евангелско общение, което през 2001 г. приема името Световен евангелски алианс. През септември 1952 г. в Хамбург е учреден Европейският евангелски алианс, който впоследствие се свързва със световната структура и днес е нейният регионален алианс за Европа.
Началото през 1846 г. не е безпроблемно и не трябва да бъде представяно романтично. Още първата конференция показва както силата на идеята за евангелско единство, така и трудността да се определят неговите богословски, морални и организационни граници. Именно затова събитието остава важна дата в историята на съвременното евангелско движение.
