Оставиха ме да пазя лозята, но своето лозе не опазих.
Песен на песните 1:6
Искам да започна с един кратък текст от Песен на песните 1:6. В него се използва метафора, която ме докосва дълбоко. „Оставиха ме да пазя лозята, но своето лозе не опазих.“ Този стих ме тревожи и едновременно с това ме изобличава. Защото в него има една тъжна истина, която мнозина от нас в служение познават твърде добре.
Ако вие заемате отговорна позиция в църквата или в друга институция, където работите с хора, сигурно сте изпитвали този вид усещане. Грижите се за чуждите лозя, но някак си междувременно собственото ви лозе остава занемарено. Полагате грижи за хора. Помагате им, насърчавате ги, преподаваме ценни истини, поемате важни отговорности, разрешавате чужди кризи. Но наред с всичко това неусетно започвате да пренебрегвате потребностите на собствената си душа.
Това преработване с чужди ангажименти и нехайство към собствения си вътрешен мир не е белег на духовна зрялост. По-скоро тук можем да говорим за недобро стопанисване на нещо, което небесният Бог ни е поверил: нашето сърце.
Ти си лозар най-напред на твоето лозе
Да полагаме грижи за собственото си лозе в никакъв случай не е проява на егоизъм. Нито пък е особено геройство да изтощавате себе си до припадък. Грижата за себе си е вид настойничество, възложено на всекиго в личен план. Бог не ни е създал само за да вършим различни неща. Работата е важна, но на всеки няколко дни Той заповядва да правим пауза и да отдъхваме. Ние сме човешки същества, а не машини за дейност. Да се изнуряваме от ангажименти не ни прави по-святи.
Погледнете внимателно всекидневието на Господ Исус. То е изпълнено с немалко дейности и ангажименти. Но в него са вплетени и достатъчно паузи. Виждаме там отговорно и енергично служение, но и време за усамотение. Исус редовно се среща с хора, понякога стотици на ден. Но заедно с това планира и моменти за молитва, съзерцание, тишина. От Него можем да се учим не само как да бъдем активни, но как да се спираме за отмора и презареждане. Почивката и обновлението на силите не са пречка за служението ви. Тъкмо напротив, те са част от него.
Прелистете и назад, в Стария завет. Божието слово казва, че Давид е бил човек според Божието сърце. Ала дори и Давид, човекът на вярата, също добре познава умората, провала и необходимостта от психическо възстановяване. Никой от нас не е изключен от подобен вид потребност. Всички се нуждаем от време да се поспрем, да се огледаме, да се опомним, да помислим, да се нахраним, да се напоим, да се наспим. Били Греъм веднъж казва нещо много мъдро: „Проблемът ни не е, че работим прекалено много. Проблемът е, че почиваме твърде малко.“
Понякога си представям вътрешния живот на човека като един басейн. Всеки ден някъде там има тръби, по които от нас изтича вода. Влагаме време, сили, внимание, емоции. Самият Исус в един момент изрича фразата: „Сила излезе от Мен.“ Когато полагате грижи за околните, това винаги ще ви струва нещо. Всяко служение изисква жертва и себераздаване.
В басейна обаче има две тръби. Едната е изходяща. От нея се оттича това, което даваме. Другата е входящата. През нея резервоарът се пълни. Там е обновлението с прясна, свежа, чиста вода. Ако вашият басейн не се пълни редовно и систематично, рано или късно ще се опразни.
Другото сравнение с това състояние е понятието „прегаряне“. Сърцето ви изразходва енергия. За да може да работи, то има нужда да бъде презареждано отново и отново. Всеки ден то раздава и излъчва топлина, любов, загриженост, ангажираност, състрадание. Всеки ден то дава и дава. Без да планирате как да го презареждате, то ще прегори. Без да възстановявате вътрешното си „аз“, няма да имате сили не само да помагате на други, а и за самия себе си.
След като знаем всичко това, защо тогава допускаме толкова често изходящият поток да бъде толкова интензивен, а за входящия не полагаме грижи? Причината е проста. Допускаме няколко съществени грешки. Нека да ги опиша.
Грешките на лозарите
Първата грешка е изкушението да бъдем свръхактивни. Заемаме се с прекалено много неща. Нагърбваме се с твърде много задачи за твърде малко време. Недовършили едното, се захващаме с друго, с трето – понеже ни се струват по-спешни, по-належащи, по-важни.
Но такова разпиляване осезаемо вреди и на качеството на онова, което даваме, и на собственото ни здраве. Да казваш „да“ е важно, но понякога по-здравословната дума е „не“. Ако не се научим да отказваме ангажименти, с времето ще пропилеем способността да се справяме добре в служението. Хората ще усещат, че продуктивността ни е спаднала. Самите ние ще усещаме, че губим насладата и мотивацията да служим.
Втората грешка бих нарекъл духовен капитализъм. Това е прекалената тревожност да имаме видими резултати. Да бъдеш плодотворен не е същото като да бъдеш преуспял. Духовният плод по-скоро е въпрос на характер, отношение и вярност – но не непременно на бързи и осезаеми резултати.
Понякога добре свършената работа ще се съпровожда от тръни и бодили. Това е част от растежа, част от търпението на духовния служител. Нашата работа е да сеем, да поливаме, да се грижим за културата. Но растежът ѝ в крайна сметка се изработва от Бога. Между засяването и жъненето има една междинна тайна. Как точно се случва раждането на плода? Не е наша работа. Ако сме търпеливи, урожаят един ден ще дойде. Но не на нашето време. Възложената ни задача е да проявяваме вярно настойничество, а не да търсим незабавни резултати.
Третата грешка е самотата. Това е един от големите неприятели на християнина водач. Да живееш изолирано е особено изтощително. Ние не сме замислени да носим тежестите сами. Затова намерете двама или трима души, с които да споделяте товарите на служението си. Търсете хора, които да ви задават трудни въпроси, да ходатайстват пред Бога за вас и да наглеждат как се развива вашето лозе. Готовността да споделяте, взаимната отчетност и дружеската подкрепа са най-добрата противоотрова срещу самотата.
Четвъртата грешка е изкушението да се стремите към перфекционизъм. В никакъв случай не се стремете към съвършенство. Библейската алтернатива на перфекционизма е зрелостта. Споделям тези няколко слабости на водача, за да можете да ги имате предвид. На това събрание никой от нас не е достигнал съвършенство. Тук сме, за да обменяме опит, да се оглеждаме един в друг и да търсим начини да се отърсим от нещата, които са ни пречели да полагаме необходимите грижи за собственото си сърце.
Нуждите на лозето
Наред с тези четири грешки обаче, ето и няколко насъщни неща, от които вашето лозе се нуждае всекидневно. Помнете ги, запишете си ги някъде и си ги преглеждайте редовно.
Лозето има нужда и от подрязване. За да се грижите за него, ще трябва да се научите да се отказвате от някои неща. Правете по-малко неща, за да ги правите по-качествено. Бъдете готови да отсявате това и онова, да променяте навици, да пренебрегвате покани.
Лозето има нужда и от напояване. Нуждае се от прясна вода, и то всекидневно. Обновлението на нашата душа идва преди всичко чрез взаимоотношенията, които ни е дал Бог: семейството, близките приятели, църковното общение, хубавите книги, девствената природа. Пийте от тези извори. Напоявайте се от богатството на близки отношения.
Над всичко това обаче има и един върховен Извор. Никога не го пренебрегвайте в собственото си ежедневие. Ако не сте свързани с Източника на живата вода, душата ви неизменно ще пресъхва, ще се съсухря, ще посърва – и вие ще го усетите болезнено.
Живейте като хора на надеждата. Давайте възможност на Божието слово да ви храни, да ви изобличава и поправя, да ви подбужда да гледате напред. Християнската надежда не казва: „Всичко ще се оправи.“ Нейното послание е друго. Много по-категорично. Много по-обнадеждаващо. Християнската надежда казва: „Всичко вече е направено. Отдавна. Там, на кръста.“
Нека вашето упование да бъде върху стореното от Христос. В Него можете да имате сигурност, че стореното е достатъчно. И не се налага нито да добавяте, нито да довършвате, нито да се преработвате допълнително. Там е надеждата на Христовия служител.
Именно там, в уединението и упованието, в тишината на личното общуване с Христос, е източникът на лично равновесие. Позволявайте си такова време за центриране на мислите, на емоциите, на радостите и страховете си. Заделяйте онова съкровено, лично пространство, където да се спирате от бързането и глъчката, да чете Словото на Бога, да оставате насаме с Неговия Дух и да му позволявате да пои и храни душата ви.
Текстът е адаптация на уводна вечерна сесия, изнесена от д-р Пабло Мартинес на 16 май 2026 г. по време на Европейския лидерски форум (ЕЛФ) във Висла, Полша. Събитието събра близо 900 евангелски водачи от цяла Европа за обучение, общение и насърчение в служението.
Д-р Пабло Мартинес е испански психолог, библейски учител и дългогодишен служител сред евангелската общност на Стария континент. В продължение на повече от десет години той е част от инициативния комитет на ЕЛФ. Служил е като председател на Испанския евангелски алианс. Преподавал е пастирско богословие в различни богословски институции. Член е на Съвета на Лондонския институт за съвременно християнство, както и на Международния християнски съюз на лекарите и стоматолозите. Автор е на редица книги, преведени на много езици, а на български език е публикувана неговата книга „Психология на молитвата“ (БХСС, 2002).
