Съвременните национални държави най-общо се характеризират със суверенна териториална власт, общо гражданство, национална идентичност, централизирани институции и претенция, че държавата представлява една нация. Римската империя, в която християнството постепенно е взело превес, не била национална държава в днешния смисъл – тя била населена от различни етноси, свързани помежду си чрез подчинението им на императора. Нейната официална религия играела обединяваща роля, но това не водело до национална идентичност, а до изграждането на един вид наднационален християнски свят. В този свят държавата и църквата действали заедно, като висшите църковни служители (особено патриархът на Константинопол) често имали значително политическо влияние, а императорът можел да влияе върху избирането или свалянето на патриарха. Отношението между двете институции е станало известно с понятието „симфония“, формулирано от император Юстиниан в неговата Шеста новела от 535 г.
Исторически погледнато, източната и западната част на империята поели по много различни пътища. Източната империя (наречена по-късно Византия) окончателно престава да съществува през XV в., като голяма част от православните народи на Балканите остават под османска власт до XIX век. Историята на Запада е много различна. Там след нашествието на германските племена църквата служи като естествен обединителен център, в резултат на което папата все повече централизира своята власт.
Положението се променя драстично с разгръщането на протестантската Реформация. Изведнъж се появяват нови християнски общности, които претендират за самостоятелност и отделеност от Римската църква. Подобно разделение подкопава не просто църковното единство – то разбива самата идея за надетнически монолитен християнски свят. Религията продължава да действа като обединяващ фактор, но вече по различен начин – тя свързва определени групи хора, но в същото време ги отделя и разграничава от други групи.
Важно е да се подчертае, че поне в началото на Реформацията протестантските църкви били почти толкова здраво свързани с държавата, колкото и католицизмът.
Лутеранството в Германия оцелява до голяма степен, понеже получава подкрепата на някои влиятелни принцове. Реформираните църкви в Швейцария се формират вследствие на решения, взети от градските управи. Англия става протестантска държава едва след като крал Хенри VIII получава отказ от папата да анулира брака му. Някъде – например в скандинавските държави – такава обвързаност се е запазила и до днес.
В много случаи това дава тласък за формирането на съвременните национални държави. Същевременно обаче то по никакъв начин не означава признаване и утвърждаване на религиозната свобода. Напротив, разделението между католици и протестанти първоначално отприщва вълни от насилие, в които се включват и двете страни.
Понеже добре осъзнават обединяващата сила на религията, повечето владетели се опитват да наложат хомогенност на вероизповеданието в своите владения. Така не само католици преследват протестанти и протестанти – католици, но и двете страни се обръщат срещу по-малките, несвързани с държавата групи, като анабаптистите и някои пуритани.
Вероятно най-видимият израз на този сблъсък е т.нар. Тридесетгодишна война, която нанася огромни опустошения в Европа. Макар по никакъв начин да не може да бъде сведена до чисто религиозен конфликт, тя ясно показва колко разрушително може да бъде политическото инструментализиране на религията и използването на вярата от отделните владетели.
Осъзнаването на този факт води до сериозно преосмисляне на отношенията между държава и църква. Раждат се нови политически идеи, които настояват за свобода на съвестта и вярата. Техният най-известен израз може би е „Писмо за толерантността“ на Джон Лок от 1689 г. (преведено на български език от Ал. Малинов). Но той далеч не е единствен.
В тази връзка е важно да се подчертаят две неща. Първо, свободата на вероизповеданията, която днес се приема за даденост в почти всички национални държави, съвсем не е даденост в исторически план. Тя е следствие от горчив опит и преосмисляне на резултатите от използването на религията като националистическо и политическо оръжие.
Второ, толерантността към вярата – или към липсата на такава – има отчетливо християнски корени. Макар днес да се изразява с чисто светски понятия и език, първоначално тя е формулирана и обоснована именно на християнска основа.
Това обаче не е краят на историята. През XIX и XX век християнските етнически групи в Османската империя – гърци, сърби, румънци, българи и т.н. – придобиват независимост и създават свои национални държави.
На източноевропейските държави обаче до голяма степен липсва тъкмо специфичният исторически опит, помогнал на Западна Европа – след продължителни конфесионални конфликти – постепенно да осъзнае необходимостта от по-ясно разграничаване на религиозната от политическата власт. Макар този урок да не е усвоен напълно и на Запад, там той като цяло е оставил по-дълбоки следи в обществените нагласи и политическите институции.
На Изток положението допълнително се усложнява от все още живия спомен за „симфонията“ – модел, чието историческо прилагане е насилствено прекъснато с падането на Източната римска империя, но който никога не е отхвърлен като идеал. Пренесен от контекста на една наднационална империя към националните държави, този модел често ражда силен национализъм, като превръща националната църква в религиозен израз на самата нация.
Така той се превръща в изкушение за редица както политически, така и религиозни групи в някои източноевропейски държави. Това ги прави особено уязвими спрямо инструментализирането на религията за политически и националистически цели.
Някои примери: погромите срещу протестантски църкви в началото на прехода от български националисти, последователните опити да се привлекат различни християнски групи към определена политическа програма, опитът за промяна на Закона за вероизповеданията през 2018 г. и политическата роля, приета от Руската православна църква спрямо войната в Украйна. В последния случай крайният резултат беше предложението за европейски санкции срещу патриарх Кирил.
Въвеждането на задължително религиозно образование под определена форма или държавното спонсориране на църковни общности, макар и не задължително лошо, съдържа определени рискове за по-тясно обвързване на държавата и църквата.
Този по необходимост съвсем кратък и непълен обзор по никакъв начин не може да обхване една толкова обширна и сложна тема. Нямам претенциите за това. Моята цел е – щрихирайки някои тенденции – да се опитам да накарам християните в България да мислят по-сериозно и отговорно за сложните отношения между църква и държава. А също за потенциалните – а понякога и съвсем реални – опасности, които тези отношения могат да създадат.
Историческият опит (макар и податлив на различни интерпретации) е едно предупреждение за нас и би било безотговорно да го пренебрегнем.
