Чудото на Възкресението „в бутилка“
Евангелският разказ за Христовото възкресение е изпълнен с хора, които тълкуват погрешно случващото се. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. По-късно самата тя взема Исус за гробищен градинар. А когато протяга ръка, за да се вкопчи в Него, Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли можете да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса.
Разбира се, същината се състои в това, че Възкресението е навлязло в нашия свят – в пространството, времето и материята, в реалната история, в живота на реалните хора, ала нашето съзнание и въображение е твърде малко, за да го обхване. Затова опитваме някак „да съберем морето в бутилка“ – да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.
От една страна, продължителното недоумение на учениците е белег за автентичността на историята. Ако всичко това бе измислено от следващото поколение (както някои твърдят), тези хора надали биха били така объркани. Едва ли някой би съчинил забележителната подробност, че кърпата, с която е била увита главата на Исус, е сгъната на отделно място. Да не говорим за необикновения факт, че хората не разпознават Исус веднага – нито на място край гробницата, нито вечерта по пътя към Емаус, нито при закуската край езерото. Първите християни не са били подготвени за това, което всъщност се е случило. Няма как човек да се подготви за подобно нещо! Според един от водещите учени-агностици, изглежда сякаш всички тези хора са се мъчили да опишат нещо, за което няма подходящи думи.
Преодоляване на обобщените полуистини за Великден
Този проблем не се ограничава само до първи век. Оттогава насетне хората се опитват да вкарат великденското послание в някакви общоприети схеми, в които то просто не се побира. Класически пример откриваме във вестник Таймс от Разпети петък през 2008 г. В статия, озаглавена „Универсални истини“, авторът твърди, че всеки би могъл да се подпише на пунктираната линия под Великденското послание. „Разпети петък – пише той, – възпоменава жертвата, мъченическото себеотрицание в името на любовта към другите. Великден е постигането на победа чрез страдание. Това са универсални духовни истини. И колкото повече вярващите от различните изповедания си взаимодействат и се запознават с вярванията на другите, толкова по-ясно се вижда всеобщото приемане на тези истини.“
Заключението на този автор е, че „великденското послание сближава вярващите“ от всички религии. „Доброто може да възтържествува чрез страданието – добавя той. – Смъртта не е краят.“ А после следва неговото грандиозно и крайно подвеждащо последно изречение: „Всички религии във Великобритания могат да го провъзгласят като пресечна точка, в която да се срещнат през този уикенд.“
Е, съжалявам! Разбира се, че трябва да търсим общ език с хората от други изповедания и с тези без вероизповедание. Това е важно. Но няма да постигнете нищо, ако за целта омаловажите уникалното послание на Възкресението. Точно както самият аз бих очаквал, че ще трябва в джамия да си събуя обувките, така и всеки разумен мюсюлманин би очаквал в църква на Великден да не си приказваме някакви обобщени полуистини, че чрез страданието „доброто“ можело „да възтържествува“.
Хората с право биха очаквали да говорим за уникално и еднократно събитие, което се е случило с мъртвото тяло на Исус. Заради това събитие християнството няма как да се вмести в неясната религиозност на постмодерна Великобритания. Великден не може да се съпостави с нищо друго, понеже Разпятието и Възкресението заедно са централното събитие в цялата човешка история. Именно към този момент е било устремено всичко и именно от него всичко изниква обновено. Евангелието – пише ап. Павел до колосяните, – вече е оповестено на всяка твар под небето. Това означава, че със смъртта и възкресението на Исус от Назарет през света е преминала такава ударна вълна, че след нея светът вече е съвсем различно място, пълно с нови възможности, които преди са били немислими.
Бих приел, че е по-добре да кажем, че чрез страданието би могло да възтържествува доброто, отколкото да загубим надеждата си. За някои хора, които биха казали това, чашата на вярата вероятно е наполовина пълна. Но това, което се прави във въпросната статия, с типично покровителствен тон на къснопросвещенска реторика, е предлагане на чаша, която е наполовина празна и става все по-празна. Нейната пожелателна религия има малко общо с каквато и да е действителна вяра, особено с истинското християнство. Не е изненадващо, че тя дори не прелива към околната тематика.
Второто заглавие в изданието на Таймс от онзи Разпети петък през 2008 г. с право изразява недоволство от положението в Тибет. Каква е ползата от това (както се казва в Тибет), че „чрез страданието може да възтържествува доброто“? Не е ли това просто допълнително поощрение за издевателствата на тоталитарните власти в Китай? А какво би казал един будист, за когото страданието е илюзия? И дали изричането на тези баналности ще допринесе дори с мъничко за насърчаване на нашето правителство или дори на нашите [олимпийски] спортисти да оказват натиск върху Китай?
Цялата Великденска истина
и какво означава тя за днешния свят
Съпоставете всичко това с разказа от Деяния 10:1-48. Разказът за срещата между ап. Петър и Корнилий показва пределно ясно какво означава чашата да е наполовина пълна и да става все по-пълна. Римският стотник Корнилий е дошъл, в своето лично посвещение и след молитва, за да призове Бога на Израил с почит и смирение. Бог призовава Петър да отиде и да говори на този езичник за Исус – особено за смъртта и възкресението Му. Петър не казва на Корнилий: „Разбрах, че вече имаш удивителна вяра. Не е ли изумително, че всички вървим по различни пътища към една и съща планина?“ Той казва: „Богът, Комуто се покланяш отдалеч, се е приближил до теб в лицето на Исус и е направил в Исус нещо, което носи нов развой на световната история и нов смисъл на човешкия живот“. Корнилий откликва с вяра и се кръщава.
Истинското християнство, в пълната му версия, е едновременно истината, която осмисля всички останали истини, и истината, препоръчваща себе си като рамката, в която останалите истини ще намерят своя смисъл. Единственото нещо, което то не прави – и което го прави неудобно за съвременния плуралистичен свят – е да се предлага като една истина сред многото или пък като версия на една единствена, обща за всички истина. Този дискомфорт – тъй обезпокоителен, че мнозина се опитват да го заглушат, да го омаловажат, да го потупат по рамото и да кажат „Ето, ето. Хубаво е да се вярва в това“ – се проявява днес в редица области, и не на последно място по някои въпроси, които са предмет на спешен обществен дебат. Нека спомена само два от тях.
Първо, нека да обсъдим настоящия дебат за клонирането на ембриони. Сегашното ни правителство прокарва законодателство, което произлиза от войнстващо атеистично и светско лоби. Друг пример е законопроектът за евтаназията. Засега той е отхвърлен, но ще се върне на дневен ред. Понякога медиите внушават, че само римокатолиците се вълнуват от такива неща. Но това не е вярно. Сега всички християни трябва да се противопоставят на дългогодишната активна дейност на различни секуларистични философии, които си въобразяват, че можем да постигнем християнското виждане за бъдещата надежда без християнския Бог.
В този свят в стил 1984[1] хората си създават своя утопия със собствени усилия, особено с помощта на науката и технологиите. „Създаваме един наш прекрасен нов свят[2] тук и сега – казват те. – Така че не ни внушавайте, че новият Божий свят се е родил на Великден.“ Те свеждат такива опасни вярвания до абстрактни, вечни баналности. Иронията се състои в това, че този светски утопизъм се основава на вярата в неудържимата човешка способност да създаде по-добър свят, докато същевременно вярва, че имаме право да убиваме неродени деца и „излишни“ възрастни хора и да си играем с човешката им същност. Променянето на пола е от миналия век. Сега ние правим промяна на вида. Вижте колко сме умни! Утопията вече наднича зад ъгъла.
Нищо ли не сме научили от мрачните тирании на миналия век? Не би трябвало само римокатолиците да надигат глас. На тези тенденции следва да се противопоставят също така и англиканите, презвитерианите, баптистите, руските православни, петдесетниците и всички останали християни, а така също евреите и мюсюлманите. Това не е въпрос от периферен или деноминационен характер. Той изхожда пряко от централните факти на нашата вяра. Именно чрез възкресението на Исус Бог окончателно е потвърдил колко ценен е в Неговите очи човекът, когото е сътворил по Свой „образ и подобие“, и едновременно с това е сложил край на представата, че утопията може да се постигне с човешки усилия и че хората са просто страничен продукт от еволюцията и може да бъдат управлявани и манипулирани. Християнското виждане какво означава да си човек е великолепно подкрепено от възкресението на Исус и ние като пасхални хора трябва да намерим обща кауза с всички онези, които са обезпокоени от посоката, в която се развива нашето общество в областта на медицинските технологии (наред с много други области).
Втората област на великденска загриженост е отношението ни към хората от други страни. През 2007 г. изтъкнатият африкански учен Даниел Бурдане е назначен за генерален секретар на Международната общност на евангелските студенти (IFES): организация с дългогодишна история и високо реноме със седалище в Оксфорд, която служи на членовете си в 150 страни.[3] Британската Върховна комисия в Акра се бави с молбата на Даниел да дойде тук, като накрая я отхвърля с минимално обяснение. След това Даниел поиска разрешение да пътува до Обединеното кралство с настоящата си туристическа виза и получава отговор, че може. Когато пристига, бива задържан за 22 часа, мобилните му телефони са иззети и после е върнат със самолет обратно в Африка. Той все още очаква обжалването на това решение и отношение към него. Иска ми се да вярвам, че много от присъстващите тук тази сутрин, биха желали да повдигнат въпроса за Даниел Бурдане пред нашите имиграционни власти, нашето Министерство на вътрешните работи и дори пред Върховната комисия в Акра. Но аз насочвам вниманието ви към неговия случай не просто като нещо единично, а защото това е типичен пример за небрежното и грубо отношение, което нашата уж цивилизована страна сега проявява както към добросъвестни хора, пристигащи у нас във връзка със своята работа, така и към онези, които са дошли тук, основателно търсейки убежище. Това личи ясно и от историята на една тежко болна жена, която беше върната в Гана и която вече е починала. Докато проучвах нейния случай, като задавах в Google думите „човек, търсещ убежище, умира“, аз открих с ужас, че има цяла поредица от самоубийства на бежанци, търсещи убежище, които са загубили надежда за справедливо или безпристрастно отношение към тях.
Защо говоря за всичко това в неделята на Великден? Когато в рождествена проповед през 2007 г. споменах мимоходом за търсещите убежище, някой ме упрекна и ми каза, че това няма нищо общо с Рождество. Е, според Матей младенецът Исус и семейството Му сами са потърсили убежище в Египет. А Великден ни дава още материал за размисъл. Първо, посланието на Петър към Корнилий е, че чрез възкресението Си Исус е провъзгласен за Съдия на живите и мъртвите. Възкресението на Исус е началото на окончателното възвръщане на всички неща към правилното им състояние.
В светлината на Възкресението Църквата не трябва да спира да напомня на световните управници и власти, че те самите ще бъдат държани отговорни и че трябва да въздават справедливост, като въведат мъдър, изцелителен ред в Божия свят, преди този ден да настъпи. Онези, които искат да деполитизират Възкресението, трябва първо да го „деисторизират“ – което те, разбира се, правят с ентусиазъм от много години насам. Чудим се защо гласът на църквата понякога звучи неуместно! Ние, които днес празнуваме заради нашия възкръснал Господ, трябва да свидетелстваме за Великден, великия акт на Божието поправяне на света, като мерило за всяка човешка справедливост.
Второ, същото послание на Петър към Корнилий подчертава, че с Възкресението единственият истински и жив Бог приема всички хора в Своето семейство. Църквата е оригиналът на „мултинационалната корпорация“, копирана, но не и надмината от империите на този свят – както териториални, така и финансови. Ксенофобията, която третира другите хора като неудобни и лесно отстраними, е недостойна за страна, в която седемдесет процента от хората се определят като християни. Всъщност искаше ми се истинският проблем да е ксенофобията! Опасявам се, че всъщност това е манталитетът на някои младши държавни служители, съчетан с навика за неконтролируемо лошо поведение – и то в момент, когато същото правителство не само ни връзва ръцете и краката със сложно и дребнаво законодателство за всевъзможни неща, а отказва да формулира или да следи за спазването дори на основни правила за поведение на собствените си членове.
Призивът да живеем като пасхални хора
Не се извинявам, че повдигам всички тези въпроси в деня на Великден. Великден се отнася до истинския живот, а не е фантазия, в която да се скрием. Великден говори за Божия съд, пред който светът ще отговаря, и за устройването на Божието ново, славно творение на свобода и мир: един нов свят, в който всички хора са призовавани да живеят.
Великден говори за щедрото и радушно посрещане на цялото човечество от страна на Бога. Като пасхални хора, ние сме призовани да празнуваме всичко това на практика, както и в радостно и безрезервно поклонение.
Отдавам дължимото на многото хора в тази епархия, които жертвоготовно правят точно това, не на последно място спрямо търсещите убежище. Този е смисълът на всичко това. А то се прави, защото Великден говори за Исус: Исус, Който обяви спасителното, суверенно Божие царство; Исус, Който умря, за да обезсили властта на господарите на този свят; Исус, Който възкръсна, за да бъде коронясан като Цар над всичко на небето и на земята. Бог да ни дава благодат в този ден и занапред да живеем като пасхални хора, чествайки любовта и радостта на Исус на Неговата трапеза и известявайки Неговото царство и Неговата правда в този свят!
[1] Препратка към книгата на Джордж Оруел 1984 (Сиела, 2021). Б.пр.
[2] Препратка към романа на Олдъс Хъксли Прекрасният нов свят (Фама, 2006). Б.пр.
[3] В България IFES развива дейност вече три десетилетия чрез българския си клон БХСС (bhss-org.com). Б.р.
Проповедта е изнесена на Великден 2008 г.
Превод от английски: Мая Стойчева
