Неразбиране на кръста от самото начало
“И почна да ги учи, как Човешкият Син трябва много да пострада, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне. И явно говореше тая дума. А Петър го взе настрана и почна да Го мъмри. А Той, като се обърна и погледна учениците Си, смъмра Петър, като каза: Махни се, Сатано, и иди зад Мене, защото не мислиш за Божиите неща, но за човешките неща.”
Марк 8:31-33
Тук призивът за следване е свързан с провъзгласяването на страданията на Исус. Исус Христос трябва да страда и да бъде отхвърлен. Това е Божието пророчество, дадено в Писанието, което трябва да бъде изпълнено. Страдание и отхвърляне обаче не е едно и също. Исус може да бъде Христос само когато е прославен в страданието. В страданието може да открием и цялото съчувствие и възхищение на света. Страданието може да носи в себе си трагичното, но да има собствена стойност, чест и достойнство. Исус обаче е страдащият Христос, Който е и отхвърлен. Отхвърлянето отнема цялото достойнство и чест на страданието. Неговото страдание трябва да бъде страдание без чест. Страданието и отхвърлянето са обобщено описание на кръста на Исус. Да умреш на кръста, означава да страдаш и да умреш като отхвърлен и отблъснат. Според Божия план Исус трябва да страда и да бъде отхвърлен. Всеки опит да се предотврати това е сатанински. Дори тогава, когато идва от учениците, защото не искат да оставят Христос да бъде Христос. Това, че Петър, „канарата“ на Църквата, който се оказва виновен непосредствено след като изповядва, че Исус е Христос, и след като сам Христос го нарича „канара“, не може да приеме страданието на Исус, означава, че Църквата в самото си началото отхвърля страдащия Христос. Тя не иска такъв Господ и не иска като Христова църква да се подчини чрез своя Господ на закона на страданието. Възражението на Петър е неговото нежелание да се изправи пред страданието. Така Сатана влиза в Църквата. Той иска да я откъсне от кръста на нейния Господ.
Свободен, за да следва
“И повика народа заедно с учениците Си и рече им: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, и така нека Ме следва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси.”
Марк 8:34-35
Когато човек следва Исус Христос, това го поставя под закона на Христос, а това означава под кръста. Съобщаването на тази неотменима истина на учениците започва със странния факт, че Исус още веднъж им дава свободата да изберат дали искат да го следват, или не: “Ако иска някой да дойде след Мене” – казва Исус. Да следваш Исус, не се разбира от само себе си, дори и сред учениците. Никой не може да бъде принуден, дори не се очаква някой да приеме, затова Исус казва: “Ако някой…”. Всички други предложения, които идват към човека, са против следването на Исус. Всеки трябва да вземе решение за себе си. Учениците, които следват Исус, също! От тях нищо не се очаква и нищо не им се налага насила. Така още веднъж, преди да бъде обявен законът за следването, учениците трябва да се чувстват свободни да вземат решението да следват Исус.
„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си.“ Както казва Петър при отричането си от Христос: “Аз не познавам този човек”, така трябва да каже този, който следва Исус, за себе си. Отричането от себе си не означава самонаказване или аскетични практики. Това не означава и самоубийство, защото и тук може да надделее собствената воля на човека. Да се отречеш от себе си, означава да познаваш вече само Христос, да виждаш само Него, Който върви напред, а не пътя, който ни се вижда твърде тежък. Отричането от себе си ни казва: „Той върви напред, дръж се здраво за Него“.
Кръст е състрадаването с Христа
“Нека вдигне кръста си!” Това е благодатта на Исус, че е подготвил учениците Си за тези думи, думите за отричане от себе си. Наистина ли съвсем сме забравили за себе си, не се ли познаваме, защото само така можем да бъдем готови да носим кръста заради Него. Ако познаваме Исус, тогава не познаваме вече болката на нашия кръст, защото виждаме само Него. Ако Исус не беше ни подготвил толкова приятелски за тези думи, не бихме могли да ги понесем. Но Той е направил възможно да приемем дори това трудно слово като милост. То открива радостта от следването Христос и ни укрепва в нея.
Кръстът не означава само проблеми и тежка съдба. Той е страданието, което идва от нашата привързаност към Исус и ни дава възможност да растем. Кръстът не е случайно, а необходимо страдание. Кръстът не е страдание, свързано с естествения ни живот, а страдание, свързано с това да бъдеш християнин. Въобще кръстът е не само съществено страдание, но страдание и отхвърляне, и то отхвърляне заради Исус Христос, а не заради друго поведение или изповед. Християнство, което вече не приема сериозно следването на Христа, което е направило от Евангелието евтино утешение за вярата и не разделя природното и християнското съществуване, трябва да разбира кръста като ежедневна немощ, като беда и страх за нашия естествен живот. Забравено е, че кръстът винаги е значел и отхвърляне, че срамът на страданието принадлежи към кръста. Да си отритнат в страданието, да си пренебрегнат и изоставен от хората, този белег на страданието на кръста не може да бъде разбран от това християнство, което не може да разграничи светското от християнското съществуване. Кръстът е състрадаване с Христос, страданията на Христос. Само свързани с Христос, а това се осъществява в следването Му, можем да застанем под Неговия кръст.
Кръстът – край на един щастлив живот?
За да не си помисли някой, че трябва сам да си търси някакъв кръст и да си избере страдание по желание, Исус казва на всички, че за всеки има подготвен кръст, определен и премерен от Бога. Той трябва да носи определените за него страдание и отхвърляне. За всеки те са различни. Защото Бог удостоява един с голямо страдание, подарявайки му благодатта на мъченичеството, на друг не позволява да бъде изпитан повече, отколкото е силата му. Но това е единият кръст. Положен е на всеки християнин. Първото страдание за Христос, което всеки трябва да преживее, е призивът, който ни приканва да се откъснем от връзките на този свят. Това е умирането на стария човек при срещата с Исус Христос. Който започва да следва Христос, се предава на смъртта на Исус, той предава живота си на смъртта. Така е от самото начало на следването – кръстът не е краят на един набожен и благочестив живот, а стои в началото на общението с Исус Христос. Всеки призив на Христос води до смърт. Независимо дали заедно с първите ученици трябва да оставим дом и работа, или заедно с Лутер да излезем от манастира и да отидем в света, и в двете ни очаква смъртта, смъртта за Исус Христос, смъртта на нашия стар човек. Призивът на Исус към богатия младеж му носи смърт, защото само някой, който е умъртвил своята собствена воля, може да следва Исус. Всяка негова заповед означава да умрем с всички наши желания и стремления. Но ние не искаме собствената си смърт, затова Исус Христос трябва да бъде нашата смърт и нашия живот. Призоваването да следваш Исус и кръщението поставят християнина в ежедневна борба срещу греха и дявола. Така всеки ден със своите борби срещу света и плътта носи нови Христови страдания за Неговите ученици. Раните и белезите, които християнинът получава в тази борба, са живи знаци за това, че е в общението на кръста заедно с Исус.
Този, който носи греха и вината за другите
Вярно е, че само страданието на Христос е страдание, което изкупва. Но защото Христос пострада заради греха на света, защото цялата тежест на вината падна върху Него и защото Исус Христос дава плода на страданието Си на Своите последователи, затова борбите и грехът идват и върху ученика, те го покриват с позор и го изтласкват от портите на града като изкупителна жертва. Така християнинът става носител на грях и вина за други хора. Той би трябвало да се пречупи под този товар, ако сам не е носен от Този, Който понесе всички грехове. Но и той може да бъде със силата на страданието на Христос, да преодолява греховете, които падат върху него, като ги прощава. Християнинът започва да носи товарите – “Един другиму теготите си носете и така изпълнявайте Христовия закон” (Гал. 6:2). Както Христос носи нашия товар, така и ние трябва да носим товара на братята си във вярата. Законът на Христос, който трябва да бъде изпълнен, е носенето на кръста. Товарът на брата, който аз трябва да нося, не са само неговите външни умения, начин и предразположение, но е в истинския смисъл на неговия грях. Не мога да го нося по друг начин освен като му прощавам със силата на кръста на Христос, в който съм станал съучастник. Така призивът на Исус за носене на кръста към всеки, който иска да Го следва, го поставя в обществото на прощаващите греховете. Прощаването на греховете е заповядано Христово страдание за ученика. Този товар е положен само на християните.
Да не носим повече товари, които сами сме направили
Страданието трябва да се понася, за да може да премине. Или светът трябва да го понесе и да загине, или да падне върху Христос и да бъде преодоляно от Него. Така Христос страда, като застана на мястото на света. Самото Му страдание е изкупително. Но сега Църквата знае, че страданието на света търси кой да го понесе. Така, това страдание пада върху Нея в следването на Христа и Тя го носи, като сама е носена от Христос. Църквата на Исус Христос застава, като замества света пред Бога, следвайки Го и носейки кръста.
Бог е Бог, Който носи. Божият Син носеше нашата плът. Той носеше кръста, но той носеше всичките ни грехове и като ги понесе, сътвори примирение. Така и тези, които Го следват, са призовани да носят. Християнството се състои в носене. Подобно на Христос, Който, носейки, бе пазен чрез общението с Отца, така и носенето от християните е свързано с общението с Него. Човекът може да се отърси от наложената му тежест. Но това няма да го освободи от тежестта изобщо, а ще носи много по-тежко и по-непоносимо бреме. Той ще носи игото, което сам избира. Исус призовава при Себе Си всички, които са натоварени със страдания и тежести, да отхвърлят своето иго и да вземат върху себе си Неговото, което е благо, Неговият товар, който е лек. Неговото иго и Неговият товар е кръстът. Да отидеш под този кръст не е нещастие и отчаяние, а освежаване и спокойствие за душите, най-голямата радост. Тук вече не отиваме под самоналожените ни закони и товари, но под игото на Онзи, Който ни познава и Който сам е под игото. Под Неговото иго ние сме близо до Него и със сигурност в присъствието Му. Самият Исус открива следващия Го, когато той вземе кръста на себе си.
