Изявлението „Бог е мъртъв“ и последиците относно ролята на визуалното изкуство в западната култура
I част
Статията е създадена въз основа на проведено от автора философско изследване с цел защита на дисертация на тема „Духовността в съвременното визуално изкуство“. Дисертационният труд се фокусира върху ролята на визуалното изкуство не само в годините след Втората световна война, когато започва да се говори за съвременно изкуство, но и далеч преди това – в Mодерността, корените на която можем да открием още в епохата на Ренесанса (XIV–XV век), но се развива напълно към XIX век. Ролята на изкуството в западната култура се променя значително именно тогава – когато мисловната парадигма[1] на Европа претърпява съществени промени, които могат да се синтезират в краткото изявление на Ницше[2]: „Бог е мъртъв“. Последното най-добре отразява антитеологичния, антирелигиозния модел на мислене на Модерността.
В епохата на рационализма, превзела западния свят през XVII-XVIII век, традиционните вярвания на Църквата, характерни за Средните векове, са отхвърлени като отживелица от водещата европейска културна прослойка. Само няколко примера са достатъчни, за да илюстрираме тогавашната обстановка. „Бащата“ на социологията и основател на позитивизма Огюст Конт (1798-1857 г.) представя теория за развитието на човешката история в три етапа: теологичен, метафизичен и научен. Той разглежда историята на човечеството чрез метафората за живия организъм, определяйки теологичния ѝ стадий като детство, а научния – като нейния зрял период. През последния етап научното знание, основано на опита и обективно проверими факти, заменя обяснението за света като създаден и направляван от Бога.
В късния си период френският философ представя идеята за т.нар. Религия на човечеството, целяща да обедини всички позитивисти в споделеното им „преклонение“ пред този тип научен метод. Опитът на Конт за формиране на подобна общност се определя като неуспешен, но до известна степен обуславя създаването на редица организации през ХIX век на основата на хуманизма.
Друг известен френски философ, Дени Дидро (1713-1784 г.), също допринася за отхвърлянето на традиционното християнско виждане за света. Като един от „енциклопедистите“: учени от времето на Просвещението, които работят за създаването на Френската енциклопедия (1751-1780 г.), Дидро представя пантеистични[3] идеи, като по-късно е обявен за атеист. Като цяло повечето от тези влиятелни учени, сред които и най-известният представител на Просвещението, Волтер (1694-1778 г.), са антирелигиозно и антиклерикално настроени. Те издигат емпиричния модел на научна работа като превъзходна степен на познание.
Този културен контекст на Модерността е като „разомагьосване на света“ от известния социолог Макс Вебер (1864-1920 г.) – понятие, който той заема от немския философ Фридрих Шилер. Вебер използва понятието в книгата си „Протестантската етика и духът на капитализма“ (1905 г.); то отразява в пълнота характера на Модерната епоха, когато религията отстъпва пред секуларизма: идеята за светска държава с религиозна неутралност и държавна политика, която не налага определени религиозни догми и порядки върху обществото. Светът се стреми да бъде освободен от традиционните религиозни вярвания и мисловни модели за света.
Такова „разомагьосване“ обаче никога не се осъществява напълно. Още по времето, когато се прави подобен опит, се доказва, че човекът и светът като цяло имат нужда да бъдат „омагьосани“ – иначе казано, да вярват в нещо повече от „религията“ на рационализма. Така изкуството до голяма степен заема мястото на християнската религия в живота на хората и вярата в нещо отвъд видимото. През Средновековието изкуството е служило на християнството, като е помагало на хората да се докоснат до библейските истини чрез изображения и скулптури, подсилвало е чувството, че човек живее в един свят, създаден и управляван от християнския Бог. По-късно обаче, самото изкуство се превръща във вид религия, в зона на духовното.
Британският философ Андрю Бауи съвсем точно казва, че изкуството през Модерността попълва една огромна пропаст, която възниква, след като богоцентричното обяснение на света е отслабнало. В модерния свят Бог е обявен за „мъртъв“. Модерният човек няма нужда от концепцията за Бог, но същевременно усеща осезаемо Неговата липса, която се оказва непреодолима. Секуларизираният свят[4], който се е откъснал от богоцентричния модел на мислене, обаче не може и не иска да се върне към смятаното за „остаряло“ схващане за живота. Проблемът, очертан от непреодолимата липса на Бога и отказа да приемем отново богоцентрично обяснение на света, се разрешава частично чрез утехата в изкуството и ролята, която заема то през Модерността, а до голяма степен и в наши дни. Изкуството и артистът като гений се издигат на пиедестала, от който Бог е свален в модерния свят.
Така се наблюдава една сакрализация на изкуството; един вид „освещаване“ на изкуството, което става по-важно от религията, природните науки или философията. Тази сакрализация е видима както в мисленето относно изкуството (в естетиката и философията на изкуството), така и в работата на самите творци. След като става ясно: (1) че Модерността отхвърля Богa като център и създател на света; (2) че това отхвърляне носи непреодолима липса, едно „накъсване“ в обяснението на човека за самия него и за света; и (3) че все пак човекът има нужда да вярва в нещо, някой отвъд видимото, се получава един много интересен феномен, прозрян от редица изследователи. Артистът-гений заема мястото на Бога. Той бива идолизиран до крайна степен, най-вероятно поради вътрешния стремеж на човека да боготвори някого, който го превъзхожда. На артиста (или учения, който бива смятан за гений), се придават качества, характерни за Бога. Най-важното от тях е способността за творене един вид ex nihilo: от нищото. В онзи период изкуството изразява необятните и уникални творчески способности на артиста като автономен творец, а не служи като инструмент на Бога.
Сакрализацията на изкуството се проявява не само в промяната на мисленето за гения. В един по-общ план тя засяга изобщо мисленето за ролята на изкуството в живота. Редица философи и артисти го смятат за най-висшата дейност, чрез която се откриват истините на битието.
(Следва.)
[1] Парадигма от гр. παράδειγμα (paradeigma) – „модел“, „пример“, означава най-общо модел на мислене, особено в научна дисциплина.
[2] Фридрих Вилхелм Ницше (1844-1900 г.), немски философ и критик на културата.
[3] Пантеизъмът е учение, според което Бог се намира във всичко съществуващо и реалността е идентична на божествеността. Пантеистите не вярват в съществуването на реален, личностен Бог и обожествяват природата; за тях тя е един вид Бог.
[4] Секуларен означава „светски“ и се свързва с представата за светска държава, в чието управление не участват религиозните институции. В статията понятието се използва в по-широк смисъл на по-скоро светски, отколкото религиозен светоглед. Секуларизиран съответно означава „станал светски“.
