През вече доста далечната 1995 г. американската поп изпълнителка Джоун Озбърн изпълнява своята нова песен One of Us – част от нейния албум Relish. До края на годината песента е на 40-о място в класациите, а през 2007 г. VH1 я поставя на 54 място сред стоте най-добри песни на 90-те. Текстът гласи:
If God had a name, what would it be / And would you call it to his face / If you were faced with him in all his glory / What would you ask if you had just one question
Ако Бог имаше име, какво ли би било то? / И би ли го произнесъл? / Ако застанеш пред Него в цялата Му слава, / какво би попитал, ако имаш право само на един въпрос?
If God had a face what would it look like / And would you want to see / If seeing meant that you would have to believe / In things like heaven and in Jesus and the saints and all the prophets
Ако Бог имаше лице, какво ли би било то? / И би ли поискал да го видиш, / ако виждане означава да вярваш / в неща като небе, Исус, светии и пророци?
И тогава идва припевът:
What if God was one of us / Just a slob like one of us / Just a stranger on the bus / Trying to make his way home
Ами ако Бог беше един от нас? / Просто един несретник като един от нас? / Просто непознат в автобуса, / който се прибира у дома.
Написана и изпълнявана от нехристияни, песента изключително точно улавя един важен въпрос. Има ли Бог нещо общо със случващото се в света? Има ли Той представа какво изпитваме ние? Посланието на християнската вяра дава еднозначен и категоричен отговор. Новият Завет казва, че Бог влиза в света и се разкрива чрез Исус Христос. Но това разкриване съдържа в себе си и едно скриване. Преди възкресението дори най-близките Му хора – Мария, от която Той се ражда; Йосиф, който Го държи в ръцете си; учениците, които три години живеят заедно с Него – не са в състояние да разберат, че сред тях е Яхве – Богът, към Когото всеки ден те отправят своята Шема: „Слушай, Израилю! Яхве, нашият Бог, е един Господ.” (Втор. 6:4). Хората, с които Исус се среща, са готови да Го нарекат учител, пророк, измамник в съюз с Веелзевул, Божий син, дори очаквания Месия, но не и единственият истински Бог. В този смисъл въплъщението е едновременно разкриване, но и скриване. Бог идва сред хората, живее и умира с тях и все пак прави това incognito.
Разбира се, днес всеки християнин изповядва, че Исус е Бог. Но Новият Завет подема темата за скритото разкриване и неочаквано я препраща в съвсем нова посока. Евангелист Матей записва една история, в която Христос се обръща към учениците си и им казва, че Той е бил гладен, жаден, странник, гол, болен и в тъмница (вж. Матей 25:32-46). Някои са се погрижили за нуждите Му, а други – не. И всички ще получат съответно своята награда или порицание за това. Но интересното в историята е, че и двете групи изразяват учудване, че са послужили или не са послужили именно на Исус. Те не са разбрали това и питат кога се е случило. Отговорът, повторен два пъти, е многозначителен: „Понеже (не) сте направили това на ни един от тия най-скромните, (нито) на Мене сте го направили” (Матей 25:40,46).
Христос съвсем ясно се идентифицира с всеки един човек. На основата на тези думи древната църква често казвала, че раздаването на милостиня е един вид „заемане на Бога” и по този начин е най-сигурната инвестиция, от която няма как да не получим голяма печалба. В по-ново време Майка Тереза отбелязва, че на този свят има две неща, чрез които можем съвсем физически да докоснем Бога – Господната трапеза, която е тялото и кръвта на Христос, и човекът до нас, създаден по Божий образ и подобие.
На това място темата за Бог incognito вече ясно идва на фокус. Много християни желаят да служат на Бога и се молят за това. Но често ние пропускаме вероятно най-голямата възможност. Бог идва при нас ежедневно, дори ежечасно в лицето на нашите колеги, съседи, дори случайните хора, които срещаме. Христос се крие и разкрива в сирийските бежанци, изгонени от Розино, в просяка, свит на обичайното си място на улицата, в продавача от кварталния магазин, откъдето редовно пазаруваме, в полунепознатия човек от църква, с когото никога не сме разменяли повече от 2-3 изречения. А ние не разбираме това, понеже е скрито за очите ни. Да погледнем на обикновения, средностатистически, обезверен, често циничен, лъган и лъжещ българин като на Христос несъмнено е трудно. Но днес (а вероятно и във всяко време) това е най-нужното – по-необходимо от големи евангелизации, впечатляващи църкви или пламенни проповеди. Какво ли би станало, ако хиляди редови християни започнат ежедневно да гледат на всеки човек, с когото ги среща провидението, като на Христос в нужда, а след това да действат по съответния начин? Можем само да гадаем…
