20 ное. 2026 г.

Сакрализация на изкуството при философите (II част)

Изявлението „Бог е мъртъв“ и последиците относно ролята на визуалното изкуство в западната култура
II част 

(Вж. I част тук.)

Според френския автор Жан-Мари Шефер всички големи модерни философи като Хегел, Шопенхауер и Хайдегер представят тенденцията за сакрализация на изкуството. По един или друг начин то се смята за сфера, в която се откриват истини от битието, недостижими по друг път. Изкуството дава особен тип знание за света, което е по-цялостно и обхваща не само видимата, а и невидимата реалност. Според немския идеалист Артур Шопенхауер (1788–1860 г.), който е особено повлиян от Платон и Кант, изкуството е вид спасение от ирационалните и постоянни щения на човешката воля. А артистът-гений е по-способен от другите да контролира желанията на волята и така да достига до същността на нещата, да получава по-дълбоко знание за света, което обикновените хора не могат да прозрат.

Макар че един от най-важните немски философи, Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770–1831), не поставя изкуството в същинския център на своята философия, той все пак му отдава значимо място. Той развива философия, която описва един свободен дух (абсолютната идея) като начало на всички неща, включително и на човека. Той обаче трябва да има материални прояви. Целта на изкуството според Хегел е съзерцание на свободата на духа, която се изразява именно в способността за артистична дейност. Красотата в изкуството е нагледен, материален израз на човешката и божествената свобода. Разбира се, Хегел оставя първото място за философията, където единствено може да се постигне пълно познание на духа (абсолютната идея), който е начало на мирозданието. И все пак, изкуството, а и религията, имат основна роля в изразяването на този дух.

Мартин Хайдегер (1889–1976), е, според мен, един от философите с най-голям принос към естетиката като философска дисциплина, и а към философията изобщо. Той не е християнски философ, но преди да учи философия следва теология в университета във Фрайбург и е сериозно повлиян от известния християнски философ Сьорен Киркегор, който е сочен за „бащата“ на екзистенциализма. Заедно с това обаче, Хайдегер е бил дълги години член на Националсоциалистическата партия в Германия.

Хайдегер вижда изкуството като вид онтология (наука за битието) или по-скоро като мястото, където самото битие се разкрива. Тази философия се разгръща в ключовата му работа „Битие и време“ (1937) и в „Произходът на произведението на изкуството“ (1950). Хайдегер критикува модерната естетика като подчинена на една изначално грешна картезианска (Декартова) представа за взаимоотношенията между човека и света, изразена в дихотомията между субект и обект. Според това само условно, изкуствено, вторично разбиране, човекът е способен да контролира, изследва и анализира природата и света отвън. Няма органична връзка между човек и свят, според това същински модерно, но неправилно виждане. То представя предметите/обектите на изкуството като служещи на целта да усилят чувството за субективните житейски преживявания на човека.

Но според немския философ, изкуството е много повече. То е поле за изява на Битието тук и сега. Изкуството отразява нещата такива, каквито са, и най-вече света, такъв, какъвто е, в неговата същинска цялост и неограниченост. С изкуството като битие, като ставащо, случващо се в момента, философът дава място за съществуването на Бог като цяло. Виждането на Хайдегер за изкуството обаче е по-скоро пример за сакрализацията на изкуството, твърди Шефер, а не за една тео-философия, макар че самият Хайдегер допуска идеята за съществуването на Бог. Това е така, защото в хода на Модерността първоначалните корени на тази сакрализация, които по естеството си са теологически, постепенно изчезват. Тя обаче не изчезва, а заживява един свой живот, почиващ на други идеи.

Нека погледнем проблема и от друг ъгъл. В съвременната философия американският прагматически философ Ричард Шустерман (1949) например допринася за т.нар. сакрализация на изкуството. Според него, изкуството, както философията и религията, представят дълбокия смисъл на живота и различни духовни прозрения. Той обаче смята, че в днешно време само изкуството е запазило способността да ги предава по убедителен начин на секуларния свят. Заедно с това, Шустерман изтъква и едно предимство на изкуството – ако се „радикализира“, то няма да доведе до смъртоносни конфликти, както „злоупотребата“ с религията. Според него нито един случай на противоположни виждания в областта на изкуството не би довел до кръвопролития, както е при сблъсъка на различни религиозни светогледи и техните най-радикални поддръжници. Изкуството, твърди Шустерман, поради самото си естество не крие такъв риск.

(Следва.)

Similar Posts