Честването на 500-годишния юбилей на Реформацията предизвиква множество въпроси от духовен, богословски и исторически характер. Един от тях е доколко дейците на Реформацията осъществяват приемственост с утвърдените дотогава догматични позиции в църковната традиция и доколко скъсват с нея. Доколко те остават верни на постулатите на първите Вселенски събори; доколко ползват богословското наследство на ранните християнски мислители, наречени Отци на църквата, и доколко ги пренебрегват.
Трябва веднага да се отбележи, че след като реформаторите издигат абсолютния авторитет на Библията с принципа „Само Писанието“, именно те дават нов и съществен тласък за изучаване на трудовете на ранните християнски автори. Обособява се нов дял на историческото богословие под името патристика или патрология. Самият термин Patrologia е въведен от лютеранския богослов Йохан Герхард , който озаглавява така един свой труд през 1653 година.
Може уверено да се твърди, че Реформаторите зачитат и утвърждават онези доктрини, пренесени чрез църковната традиция, които могат да се обосноват с библейски текстове. Но същевременно не приемат учения, дори да са изказани от авторитетни християнски богослови, и енергично се противопоставят на привнесени по-късни църковни решения, които имат спорна библейска основа или отразяват популярни предания. В такъв случай реформаторите не са пропускали възможност да декларират, че не те, а тогавашното римокатолическото висше духовенство изкривява ранната християнска и апостолска традиция.
Уестминстърската изповед на вяра от 1647 г., която кодифицира реформаторското богословие на Британските острови, още в първата си глава „За Свещеното Писание“ разграничава авторитета на Библията от всички други писания и наредби на т.нар. Свето Предание, което в много случаи добива преднина и измества Божието Слово:
Книгите, които се наричат общо Апокрифи, не са дадени по божествено откровение, затова не са част от канона на Писанието и следователно нямат никакъв авторитет в Божията Църква…(т.3).
Изповедта признава ролята на Църквата за издигане авторитета на Писанието. Но все пак я поставя на второ място след ролята на самото Слово да се самоутвърждава поради въздействието на Святия Дух у тези, които имат способността да оценяват неговите неповторими качества.
Свидетелството на Църквата може да ни подтикне и накара да ценим по-високо и да се отнасяме с повече почит към Свещеното Писание…Но независимо от това пълната ни убеденост и увереност в непогрешимата истина и божествения му авторитет произтича от действието на Святия Дух, свидетелствуващ в сърцата ни чрез Словото (т. 5).
В същата изповед се признава полезността от провеждането на събрания като синоди и събори за
„по-доброто управление и по-нататъшното наставляване на Църквата“. При тяхното приложение обаче трябва да се помни, че след времето на апостолите в тяхното съставяне е било възможно да са допуснати и някои грешки и затова те „ не бива да се превръщат в ръководство по въпросите на вярата или поведението, но трябва да се ползват като помощно средство …“
Подобна позиция заема и изповедта на вяра от Ла Рошел на френски говорещите протестанти от 1559-1571:
Вярваме, че Словото, което се съдържа в тези книги (по списък на каноничните книги – б.м.), произхожда от Бога, от Когото единствено приема авторитет, а не от хора. И доколкото то е правило на всяка истина относно всичко, което е необходимо за служба на Бога и за нашето спасение, не е позволено нито на хора, нито на ангели да му прибавят, да го смаляват или го променят. … всичко трябва да се изследва, урежда и реформира според него…(чл.5)
Интересно е да се отбележи, че в края на същия този пети член се прави въведение към следващите постулати на изповедта, в което се заявява изрично приемствеността с първите изповеди на вяра, познати от историята на Църквата:
… Следвайки казаното, ние признаваме три Символа, а именно: Апостолския символ, Никейския и този на Атанасий, защото съответстват на Божието слово.
А ето и как се формулира доктрината за Бога в съответствие с тази приемственост в следващия шести член. Ще отбележим, че отново в края му се декларира преданост към делото на първите Отци на Църквата и се отхвърлят ересите, срещу които те са се борили:
Това свято Писание ни учи, че в единствената и проста божествена същност, която изповядваме, има три лица – Отецът, Синът и Святият Дух. Отец, първопричина, принцип и начало на всички неща. Синът, Неговото Слово и Премъдрост вечна. Святият Дух, Негова сила, мощ и ползотворност. Синът вечно роден от Отца. Святият Дух, произхождащ вечно от тях двама; те три Лица не смесени, но отличаващи се и при това неразделни, от една същност, вечност, мощ и равенство. В това ние приемаме това, което е определено от древните Събори, и презираме всички секти и ереси, които са били отхвърлени от светите Учители, като Св. Хиларий, Св. Атанасий, Св. Амвросий и Св. Кирил.
Макар и някой да възрази, че тук определенията за Святия Дух не са задоволително развити и са допълнени с учението за произхождането Му „и от Сина“, (възприето много по-рано от Римокатолическата църква), не може да се отрече, че авторите на Изповедта от Ла Рошел оценяват и използват труда на първите Отци на Църквата, чрез който те излагат основните християнски догми. Също така солидарно отхвърлят ересите, срещу които са се борили.
Възложена през 1643 г. от Английския парламент в Лондон на съвет от 160 английски и шотландски богослови и църковни водачи, предимно с калвинистки позиции.
Уестминстърска изповед на Вярата 1647, Глава първа „За Свещеното Писание“. Нов човек, 2013, с.24
Пак там, глава двадесет и първа „За Синодите и съборите“, с. 68.
Изповед на вяра на Реформираните църкви във Франция, приета на първия национален синод в Париж през 1559 и утвърдена на синода в Ла Рошел през 1571 от три църкви – на Женева, на Беарн и на Франция.
