23 юни 2024 г.

Сакрализация на изкуството при артистите (III част)

Изявлението „Бог е мъртъв“ и последиците относно ролята на визуалното изкуство в западната култура
III част 

(Вж. I част тук и II част тук.)

Така наречената сакрализация на изкуството в Модерността – извеждането на изкуството като сфера, в която могат да бъдат инициирани и удовлетворени духовни търсения (за сметка на религиозната сфера), е видима не само при философите, а разбира се и при артистите, било то музиканти, художници, скулптори и т.н.

В тази последна част от статията ще обсъдим някои от визуалните артисти с интерес към духовното, чиито работи отразяват по своеобразен начин обсъжданата философско-културна тенденция.

Големият художник Василий Кандински (1866-1944 г.), познат като „бащата на абстракционизма“, е една от ключовите модерни фигури на визуалното изкуство, които се фокусират върху изкуството като дейност, обвързана с духовното. Той смята изкуството за зона на спасение от твърде рационалния и материалистичен житейски подход, завладял Европа по онова време. Според Кандински изкуството има функцията да трансформира и извисява човешкия дух – нещо, което ние християните смятаме, че е дело на Бога. Изкуството според големия артист е средство за познание на света и себепознание, за прогрес на човечеството. Разбира се, тук не можем да опишем в пълнота всичко, което Кандински смята за изкуството, нито неговото отношение към духовността (той е повлиян от окултното теософско движение). Важното в случая е, че той е един от значимите художници, които сакрализират изкуството.

От по-късната модерност можем да споменем Барнет Нюман (1905-1970 г.) – емблематична фигура в абстрактния експресионизъм. В продължение на години той черпи вдъхновение от Библията, като според него правенето на изкуство е вид духовен акт. През 40-те и 50-те години на миналия век Нюман е завладян от темата за природата на творческия процес, изследвайки Стария завет. Тогава се раждат работи като „Адам“ (1949 г.), „Ева“ (1950 г.) и „Адам“ (1951-1952 г.). По-късно Нюман създава и „Кръстния път“. Въпреки че се фокусира върху агонията на Исус Христос преди издъхването му на кръста, серията от 14 картини е тълкувана в един по-общ план. Въпросът „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“, който също е част от заглавието на творбите, не цели да покаже силата на любовта и болката на нашия Господ Исус Христос преди разпъването му. Познатата интерпретация на работите разглежда въпроса като вид недоумение (граничещо с негодувание), идващо у всеки човек при осъзнаването на неговото състояние (смъртен, страдащ и т.н.). Така религиозният мотив е използван в един по-общ план за представяне на духовни търсения, които не са непременно свързани с християнството. А самото изкуство, не вярата и посвещението е средството за търсене и откриване на отговори.

Друг артист, чиято работа може да бъде причислена към тенденцията за сакрализация на изкуството, е Марк Ротко (1903-1970 г.). Художникът от руско-еврейски произход е известен като един от най-ярките представители на абстрактния експресионизъм (въпреки че той самият отказва да се определи като принадлежащ към което и да е движение). Дълбоките търсения на Ротко оставят голяма следа в света на визуалното изкуство. Според него изкуството е форма на комуникация и средство за емоционално и религиозно изразяване, макар че след смъртта на баща му, той напълно скъсва връзката си с религията (но не спира духовните си търсения). Може да се каже, че всички работи на Ротко отразяват именно тях. При него сакрализацията на изкуството е особено видима – през 1971 г. в Хюстън, Тексас е основан т.нар. Параклис на Ротко – сграда, която функционира като музей, храм и място за образователни събития. В нея се помещават 14 картини на Марк Ротко. Параклисът, въпреки че думата се отнася за християнски храм, е надрелигиозен. Идеята е той да бъде пространство за уединение и медиация на всички хора, дори на атеисти. Картините на Ротко сякаш са икони в този политеистичен храм. А богът е самото изкуство, авторът или идеята за неизвестното, за нещото отвъд, което обаче все остава ненамерено. Самата съдба на Ротко може да се тълкува като реално изражение на неуспешното търсене на една неопределена трансценденталност (другост). Той често страда от депресия, която го довежда до фатален край – за съжаление през февруари 1970 г. Ротко се самоубива.

В случая с Параклиса на Ротко виждаме как тенденцията за изкуството като заместващо религията се проявява и в погледа към арт пространствата. В живота на светския или полу-религиозния човек църковната общност и неделната служба са заменени от очакваното с нетърпение посещение на музей, което само по себе си наподобява поклонничество (Farago: 2015). А сградите на днешните музеи с големи бели стени и атриуми напомнят на църковни храмове.

Това са само няколко от много примери, които правят доста правдоподобна идеята, че културната, социална и духовна пропаст, зейнала след модерното „умъртвяване“ на Бога, се заема по необходимост от изкуството. В Модерността се наблюдава и друг феномен, свързан със секуларизацията – а именно култът към гения като творец на оригинални работи, като един вид човек, който твори като Бог, създавайки ex nihilio (лат., „от нищото“). След като авторитетът и съществуването на Бога са отхвърлени, нуждата за възхищение пред някого, който сътворява велики неща, е „удовлетворена“ именно чрез издигането в култ на артисти (и учени), смятани за гении. Парадоксът е, че в епоха на явна безбожност, каквато е Модерността в голяма степен, много исторически личности са обожествявани и представяни като велики.

Сакрализацията на изкуството продължава и днес, въпреки че концепцията за гения, каквато тя се развива през Модерността, отшумява. В сферата на изкуството се търсят отговори на въпроси, които обикновено намират по-задоволителен отговор в религията и по-скоро чрез една осъзната вяра в Бога. От Модерността до днес и артисти, и публика смятат естетическото преживяване за вид духовно преживяване, свързване с някаква изначална сила, медитация, дори молитва. Проблемът от християнска гледна точка е липсата на определеност на тази изначална сила и признаването ѝ като реалност в личния свят на човека.

Similar Posts