Напоследък всички медии, политолози и социолози се надпреварват да ни определят, като най-бедната страна в Европа. Може и да са прави, особено след циркаджилъка, на който сме свидетели в Народното ни събрание. Нито десните политически субекти са десни, нито левите са леви.
В тази нашенска главоблъсканица мнозина твърдят, че напрежението е стигнало небивали размери. Хората не могат да свържат двата края и не знаят как да излязат от своите финансови и най-вече морални задължения. Когато им се предложи вярата в Бога, те отчетливо отмахват с ръка и тросват: „Не мога да си позволя лукса да вярвам. Трябва да се работи. Вярата е утопия.”
А дали вярата е само за елитарно и утопично настроени хора? Може би е само за онези, които даряват в храма по Рождество и Великден?
Един позабравен пасаж от книгата Левит говори друго: „Но ако не може да си позволи, да донесе две гургулици или две гълъбчета, тогава съгрешилият да донесе в принос за себе си една десета от ефа чисто брашно в принос за грях…Така да направи свещеникът умилостивение за него поради греха, който е извършил в някое от тия неща, и ще му се прости” (Лев. 5:11-13).
В тази глава се пояснява как вярващият да направи изповед за грях и как да възстанови взаимоотношенията си с Бога. Но изведнъж, наред с другите посочени правила и наредби, авторът добавя, че за всеки, който не може да си позволи угоени телета и овни, има също осигурен достъп до Господа. Стига да иска, човек може да отиде при Бога и с чаша брашно – и изповедта му за грях все пак ще бъде приета. Така става ясно на всеки, дори и на най-силния на деня, че Бог не се впечатлява от големината на жертвата.
Библейският Бог не очаква хората да Му поднасят еднакви по стойност и размери жертви. Това мигновено би дискриминирало бедните и би дало преимущество на заможните и състоятелните. За да има взаимоотношения с Него, човек просто трябва да отиде при Бога такъв, какъвто е, разчитайки на Неговата благодат, за да бъде приет.
През 1517 г. един католически монах си дава сметка за това. Разбира, че праведният може да бъде жив единствено чрез вярата си в Бога (Римл. 1:16-17). Тази истина се превръща в основната движеща сила на Реформацията. Тя довежда и най-обикновените хора до лукса да могат лично да градят взаимоотношения със Създателя на вселената. А това на свой ред дава отражение и върху техните социални и морални връзки с околните. Проповедите от освобождаващото Слово на Бога в крайна сметка довеждат и до представата за свободата на личността. Днес например все още се захласваме по точните швейцарски часовници, но малцина се замислят, че те са факт поради наставленията на Жан Калвин, който усилено проповядва на занаятчиите в Женева, че трябва да правят всичко „като за Господа”.
Вярата в Бога не е някакъв елитарен лукс. Тя е ясното и отчетливо доверие в Онзи, Който не пожали да да изпрати Сина Си на смърт за нашите грехове. Приложена в живота, тя дава свобода от смачкващото напрежение на неизвестното бъдеще. Тя помага човек да бъде прозорлив и с постоянство да гради себе си, семейството си и обществото около него. Тогава, независимо от социологическите проучвания, ще се знае, че животът ни на тази земя не зависи толкова от нашите възможности, колкото от щедрата Божия благодат. А това вече си е лукс!
