Малко са ученията в най-новата история на Църквата, които да са предизвикали повече несъгласия и противопоставяне от ученията за духовните дарби. А от тях, без съмнение, дарбата за говорене на непознати езици или т. нар. глосолалия[1] е предизвикала и продължава да е причина за голямо разногласие, особено между протестантските църкви. Затова един кратък исторически преглед и разясняване на природата и функцията на въпросната благодатна дарба биха могли да допринесат за един по-приятелски диалог, а с Божията помощ, защо не и до уеднаквяване на най-спорните моменти в разбиранията на отделните църкви.
В този сравнително кратък обзор, целта ми не е да убеждавам всеки християнин да се съгласи с моята гледна точка, макар че, както шеговито пише Филип Янси „всеки човек има право на моето мнение“. Духовните преживявания са мощен стимул на нашата вяра и е много трудно човек да промени възгледите си, когато определено преживяване с Бога е допринесло за въздигане на вярата му, израстване в любовта към ближния или справяне с дълбоки емоционални рани, които той не е могъл да преодолее със собствени усилия в продължение на години. И все пак, като традиционно мислещ и вярващ евангелски християнин, аз съм убеден, че всяко духовно изживяване трябва да има своето потвърждение в Свещеното писание.
Тук обаче не трябва да смятаме, че относно такъв важен въпрос всеки има свободата да тълкува Библията, както желае. Апостол Павел в своето Първо послание към коринтяните надълго и нашироко обяснява на тази поместна църква, че духовните дарби, които се проявяват сред тях, имат божествено установена цел и начин да бъдат правилно практикувани. По тази причина е необходимо внимателно да разгледаме ключови библейски пасажи, в чието тълкуване най-често може да се проследи червената разделителна линия между отделните християнски конфесии, и да се опитаме да разясним здравото християнско учение по този въпрос. Към тълкуване, за което няма консенсус в Църквата през вековете, трябва да се подхожда изключително внимателно, понеже доктринална грешка по тези въпроси може да доведе до фатални последствия за духовния живот на отделния християнин и дори на цели християнски общности, каквито примери ще разгледаме по-нататък в този исторически обзор.
Началото на „другите езици“
Както повечето от нас са запознати от книгата Деяния на апостолите, след възнесението на Господ Исус Христос Неговите апостоли и най-близки ученици се събират по Негова заповед в Йерусалим, за да чакат обещания Утешител, Духа на истината (Йоан 15:26). Тяхното очакване не продължава дълго. Само десетина дни по-късно, на празника наречен Петдесетница, докато учениците са събрани заедно и се молят, Светият Дух слиза върху тях като огнени езици, изпълва ги и те започват „да говорят други езици, както Духът им даваше да говорят“ (Деян. 2:4). Тук е важно да отбележим, че това знамение е твърде впечатляващо за юдеите, събрани за празника от всички провинции в източната част на римската империя. Другите езици, които учениците чудотворно проговарят, не са някакви неразбираеми словосъчетания, които само звучат като език, а са в действителност родните езици на всички тези хора, събрани в Йерусалим. Именно това чудо – че хора от Галилея, които вероятно никога не са посещавали техните родни места, говорят за великите Божии дела на техния език – прави възможно още същия ден множество хора да повярват и да се прибавят към Църквата.
Има причини това знамение да се случи точно на Петдесетница. Празникът Петдесетница има земеделско и историческо значение. Пасха (или Празникът на безквасните хлябове), Шатроразпъване (или Празникът на колибите) и Петдесетница са трите ежегодни празника, които евреите трябва да празнуват „пред Господа“ (Втор. 16:16). В деня на Петдесетница се празнува приключването на жътвата. По тази причина той се нарича още Празник на жътвата (Изх. 23:16). Нарича се Петдесетница (или Празник на седмиците), защото се пада петдесет дни след Празника на безквасните хлябове, когато започва жътвата (Изх. 34:22). Във Второзаконие 16:9 се казва: „Да си преброиш седем седмици. Откогато за първи път сложиш сърп на жетвата, да започнеш да броиш седемте седмици.“ Времето за това се е разбирало, като се е брояло от „другия ден след съботата, от деня, в който сте принесли снопа на движимия принос“, след който „да си изброите седем цели седмици“ (Лев. 23:15). Така петдесет дни след Пасхата, на която са яли безквасни хлябове, евреите принасят „новохлебен принос на Господа“, празнуват с житото от новата жътва и благодарят на Господ за благословението, с което ги е дарил.
В края на периода между двата Завета обаче Петдесетница се празнува и като годишнина от сключването на Синайския завет (даването на Тората) и като ежегодното му подновяване. В деня на Петдесетница намираме тази двойна символика: на жътвата и на предаването на Закона. Хората са събрани да празнуват физическа жътва, да се радват за изобилието, което им е дал Бог, да принесат приноса си на Господа. Но през този ден Бог приема един още по-ценен принос – сърцата на тези, които се покайват и се кръщават. Божият Дух изпълва учениците и новоповярвалите юдеи и написва Закона в сърцата им. Така Той изпълнява това, което винаги е искал, да въздигне отново човека към Себе Си и да го направи участник по благодат в Своето божествено естество (II Пет. 1:3-4).
Раннохристиянският епископ Ириней Лионски прави връзка между Празника на жътвата и човешката жътва, когато всички народи се събират пред Бога: „Духът доведе до единство далечните племена и принесе пред Отец първите плодове от всички народи. По тази причина Господ и обеща да изпрати Утешителя, Който да ни свърже с Бога.“[2]
В Посланието към ефесяните Павел също говори за това велико обединение на всички народи в едно тяло – Христовото. Там апостолът подчертава, че в човешката природа на Исус Христос, с която е разпънат на кръста, чрез вяра в Него, вследствие на изкуплението в Неговата кръв и приобщаването в Неговия Дух, евреи и езичници стават едно тяло, едно семейство. Това обединение на всички народи отново в тялото на Исус Христос става чрез третата личност на Светата Троица – Бог Свети Дух, чрез Когото всички вярващи се вграждат заедно, за да бъдат Божий дом (Ефес. 2:22).
Това съединение в едно Тяло и обединение в един народ трябва да бъде ознаменувано и с говор, който да се изяви предвечната воля и спасителният план на Бога: „да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек“, по същия начин, както знамението при Вавилонската кула бележи човешкия бунт и разделя народите според говора им. Подобно на събитията в Деяния 2 глава и тогава също хората са събрани на едно място, но не за да прославят Бога, а за да заявят гордо своята независимост от Него – да си построят град и кула, висока до небето, да си спечелят име и да останат заедно (Бит. 11:4). Тогава Бог слиза и разбърква езиците им, прави от единия народ много народи и ги разпръсва по земята. Различните езици се превръщат в белег за човешкия бунт и неверие.
Денят на Петдесетница като антипод на Вавилонската диаспора чрез подобно знамение бележи обединението на всички народи под господството на Христос. Докато различните езици във Вавилон имат разделящ характер, езиците на Петдесетница привличат и обединяват всички тези, които ги чуват. На Празника на жътвата Светият Дух изпълва учениците. Бог целенасочено събира в Йерусалим прозелити и юдеи от цялата Римска империя на този ден, за да може всички те, чрез свидетелството на апостолите за Христос и свързващата сила на Духа, да бъдат направени един народ.
______________________
[1] Транслитерация от гръцката дума γλωσσολαλία (от γλῶσσα, „език, уста“ и λαλιά „говорене, разговор, говор, диалект“).
[2] Св. Ириней Лионски, Срещу ересите, ІІІ, 17:1.
______________________
Изследването върху темата на п-р Владимир Железов е публикувано в няколко броя на в. Зорница и може да се намери на следните линкове:
Дарбата за говорене на езици (I част), Зорница, 07/2021
Дарбата за говорене на езици (II част), Зорница, 08/2021
Дарбата за говорене на езици (III част), Зорница, 10/2021
Дарбата за говорене на езици (IV част), Зорница, 12/2021
Дарбата за говорене на езици (V част), Зорница, 01/2022
