Дарбата говорене на езици от епохата на Просвещението (ХVIII век) до XX век
Едно от най-забележителните събития на религиозния хоризонт на ХVІІІ в. е зараждането и разпространението на методизма. Започнало като съживително движение в Англиканската църква, в рамките на няколко десетки години то се разпространява отвъд границите на Англия – в Уелс и Америка. За основател на движението се смята оксфордският университетски преподавател Джон Уесли, макар че то е толкова успешно поради съвместните усилия на много други участници в него като брата на Уесли – Чарлс, Хауъл Харис, Джордж Уитфийлд, Франсис Асбъри, Томас Коук.
В ревността си да възобнови библейската святост в своята родна Англиканска църква, в която е свещеник, Джон Уесли популяризира противоречивата доктрина за християнското съвършенство, която става отличителен белег на методисткото богословие. Според него има особено действие на благодатта, отделно от това при оправданието, което той нарича втора опитност, при която Светият Дух дава на вярващия дара на християнското съвършенство в любовта[1]. Така той е свободен да живее в този свят не само без да върши зло, но и без лоши и греховни мисли, без лоши подбуди, с воля, напълно покорена на Христос.[2] Тази идея в последствие дава почва за развитие на богословието на Движението за святост, от което произлиза Петдесятното движение.
Джон Уесли твърдо вярва в продължаващата реалност на духовните дарби и в това, че те са били налични за Църквата през всички векове. Той защитава тази позиция в едно писмо до Кониърс Мидълтън, английски свещеник и съвременник на Уесли, който пише обширен труд, стремящ се да докаже, че чудесата и знаменията в ранната църква са престанали още през II-III век, а тези, които са се случвали, са били фалшификати. Цитирайки ранноцърковни отци и писатели, както и езически автори, Уесли последователно оборва всички негови доводи и доказва, че няма причина да смятаме, че свръхестествените дарби на Светия Дух (по-конкретно възкресяване на мъртви, изцеляване на болни, изгонване на демони, пророчества, видения, откриване на тайни, разясняване на Писанията, говорене на непознати езици) са престанали още по времето на апостолските мъже и не могат да се проявяват през ХVІІІ или който и да е друг век. Уесли спори, че липсата в историята на документирани записи за глосолалия (под което той разбира говорене на непознати за говорещия, но живи земни езици) не доказва, че дарбата е престанала. Той дава за пример апостолите, които „когато са в странни страни, говорят на странни езици.“[3] Макар че не е запазен писмен документ, който потвърждава това, все пак чудотворната сила на Бога е действала в тях, за да проповядват благовестието на езиците на народите, където са отивали. Уесли нито изпада в крайността на мъртвия деизъм, който отрича всякакви чудеса, нито в емоционалността на харизматичното движение, което приема всяко чудо за истинско и произлизащо от Бога. За него е отворена възможността Светият Дух да реши да извърши според волята Си всичко, което Му е угодно, и това не противоречи на вярата на Уесли, основана на Писанията, традицията, разума и опита. Затова не е чудно, че в методисткото съживление се проявяват много от духовните дарби, които Уесли защитава пред Мидълтън. Сред методистите е имало мнозина, които са говорили на непознати езици, но нямаме данни самият Уесли да е бил такъв.
Уеслианският методизъм със своя акцент върху Божията благодат, която действа преди, по време и след обръщането на човека към Бога, става плодородна почва за развитието на богословие, което насърчава духовните опитности. За съжаление, преходът от традиционното арминианско богословие на Уесли към едно ново разбиране, основано на духовния опит, а не на Писанията, позволява появяването на крайни харизматични секти като „Движението на вяра“, които имат и нетрадиционно разбиране за такива ключови християнски опитности като новорождението и кръщението със Светия Дух. С проповядването на една нова свобода спасението да се постига индивидуално и да се разбира по начин, който противоречи на традиционното протестантско учение за спасението чрез вяра, се появяват нови крайни учения, които добавят, че не е достатъчно само вяра, но и „кръщение със Светия Дух“, което задължително се придружава от говорене на езици. Стъпка по стъпка, тези богословски наслагвания водят до разбирането, че глосолалията е „дарба-белег“ за първоначално изпълване със Светия Дух.
Не само в ранните методистки общества се наблюдават частични проявления на дарбата говорене на непознати езици. Едуард Ървинг (1792-1834) е шотландски презвитериански пастир, който смята, че дарбите на Светия Дух са достъпни за Църквата по негово време и тя трябва да ги практикува. Неговите последователи, ървингитите, наблягат силно на Второто пришествие на Христос и на духовните дарби, особено на пророкуването и говоренето на езици[4]. Те вярват, че „говоренето на езици” не наподобява никой познат език, а е непознат език. „Светият Дух използва езика на човека по начин, който нито интелектът му може да диктува, нито умът на някой друг човек може да схване“[5]. Пророците на ървингитите често си противоречат един на друг и пророчествата им не се изпълняват. Някои от техните пророци, даващи фалшиви пророчества, биват обвинени, че пророкуват под вдъхновението на зли духове, и така цялото движение се дискредитира[6]. След преждевременната смърт на своя водач те се присъединяват към Всемирната апостолска църква.
Разбирането за говоренето на езици като първоначален белег за изпълване със Светия Дух не се появява изведнъж. Мнения в тази посока се забелязват още във втората половина на XIX век в т.нар. „Движение за святост“ (Holiness Movement). Това движение в същността си е доразвиване и разширяване на Уеслианската концепция за емпиричното освещение с много доктринални нововъведения, свързани с него. То възниква на основата на уеслианския методизъм, но в действителност сериозните уеслианци отказват да имат каквито и да е взаимоотношения с участниците в Движението за святост поради обвързаността на голям брой проповедници в него със Свободното масонство[7].
Теологията на Движението за святост се развива основно от Фебе Палмър, която е един от лидерите му. Тя има учудващо влияние върху движението с теорията си, че щом вярващият се посвети, той трябва да упражнява вяра и дори без някакво забележимо доказателство, да претендира, че е постигнал пълно освещение. Това вероятно са и първите наченки на появилото се през ΧΧ век „Движение на вяра“. Палмър развива любимите си стихове „Олтарът освещава дара“ (Мат. 23:19; Изх. 29:37) в нещо, което става известно като „олтарна терминология“ или „олтарна теология“ и което, за съжаление, се възприема от мнозинството защитници на движението. Това, което всъщност тя прави, е, че замества под покривалото на тази своя теология истинското уеслианско преживяване на освещението с една самонадеяна вяра във „вярата“[8]. В реда на спасението при уеслианския методизъм, кръщението, или изпълването, със Светия Дух се случва в момента на оправданието. Всички вярващи имат Светия Дух и Той поставя началото на освещението във вярващите. Доказателството за присъствието Му е плодът на Духа и възможното пълно освещение.
Движението за святост има малко по-различна гледна точка. Кръщението със Светия Дух е второ благодатно дело, което се случва след оправданието. Доказателството за него вече е „да почувстваме как огънят на Духа изгаря старата грешна природа“ и целта е да доведе до цялостно освещение – силата да живеем в безгрешно съвършенство. Това разбиране после се доразвива от Петдесетното движение, което твърди, че има трето благословение – кръщението с Духа, отделно от оправданието и освещението. То се случва съвместно с другите две или отделно от тях и винаги първоначалният белег за това е говорене на непознати езици, способност, която се дава от Духа.
Първата употреба на термина „кръщение с/в Светия Дух“ срещаме в приятелска кореспонденция на Джон Флечър и Джон Уесли и той е всъщност неологизъм, който Флечър използва, за да опише преживяното от Уесли „второ благословение“ на освещение. Той няма връзка със съвременното харизматично схващане на „кръщението с/в Светия Дух“ като даряване с чудотворна сила от небето, което задължително е придружено от глосолалия. Преживяното от Уесли има предвид и проповедникът от Движението за святост Аса Махан, когато през 1870 г. пише книгата „Кръщението със Светия Дух“.
Пътят за бързото деформиране на уеслиевата идея за „второ благословение“ се отваря с разграничението, което прави през 1880 г. У. Х. Кенеди[9] между пълното освещение и кръщението със Светия Дух.[10] Той ги разграничава като две отделни преживявания, които могат да се случат по едно и също време или в два различни момента. Така вече кръщението със Светия Дух става „трето благословение“, което тепърва ще бъде дефинирано от Бенджамин Хардън Ървин като „даване на духовна сила“ чрез Светия Дух. През 1900 г. той официално публикува „Живи огнени въглени“ (Live Coals of Fire), където поучава, че кръщението със Светия Дух и с огън следва освещението. Ървин пръв официално измества фокуса на кръщението със Светия Дух от освещението на вярващия към субективни психосоматични усещания за сила, топлина, еуфория, треперене на тялото. Това вече е решителна крачка към бъдещото „изливане на Светия Дух“ на улица „Азуза“, което става начало на Петдесетното движение.
Чарлз Фокс Паръм, „бащата“ на петдесетничеството, е силно повлиян в богословието си от Ървин. Когато през 1901 г. в Топека, щата Канзас, на едно молитвено събрание хората започват да говорят на неразбираеми езици, това се приема като свидетелство за кръщение със Светия Дух. Ученикът на Паръм – Сиймур, на 9 април 1906 г. проповядва в малка негърска църква в Лос Анджелис на улица „Азуза“. Той заявява, че който не говори на езици, не е кръстен със Светия Дух. Още същия ден върху много от присъстващите пада „огън от небето“ и те започват да говорят на непознати езици. Бързо огромни тълпи хора са привлечени от духовните феномени, които се случват там, и се поставя началото на Петдесетното движение. Проф. Джордж Кътън няколко години по-късно пише: „Привържениците на това движение твърдят, че говоренето на езици е единственото библейско доказателство за кръщение със Светия Дух. Тези, които твърдят, че са получили този дар, казват, че Духът поема контрол върху техните гласни органи и ги използва както пожелае, докато умът им не участва“[11]. На практика оттогава Петдесетното движение приема като неоспорима истина теорията, че глосолалията е първоначалният белег за изпълване със Светия Дух.
През ХІХ в. с възникването на Движението за святост се популяризира идеята за втора, трета и т.н. благодат и нейното приемане се отъждествява с „пълнотата на Духа“, „кръщение с Духа“, а след Ървин и Паръм – с дарбата говорене на езици. Със зараждането и разпространението на Петдесетното движение в началото на ХХ в. говоренето на езици като духовен феномен става изключително масово явление и днес милиони протестанти и католици практикуват глосолалия в богослуженията и молитвения си живот. Трудно е да се направи оценка доколко тази дарба е полезна за християнските общности днес. Разбира се, има твърде много християни от различни църкви, главно с протестантски произход, които са дълбоко убедени в правотата на своите духовни опитности и биха цитирали много стихове от Библията в потвърждение на това. След този обзор, който направихме в тази кратка поредица от статии, всеки от нас може да направи сам своите заключения. Едно е сигурно, духовните дарби, включително и говоренето на езици, когато са вдъхновени от Светия Дух, изразяват и съдействат за единството на Църквата, и носят слава не на църковни общества или отделни „по-духовни“ християни, а единствено на Този, Който ги дава – нашият разпънат и възкръснал Господ Исус Христос, на Когото да бъде слава и почит, поклонение и владичество за вечни векове!
[1] Вж. Топалски, Д. Пътят на освещението. Възгледът на братята Уесли за освещението и християнското съвършенство. София, 2017, с. 246-252.
[2] Уесли, Джон. Проповеди. Велико Търново, 2004, с. 655.
[3] The Works of the Rev. John Wesley (1813) – Vol.13. A Letter to Dr. Middleton. р. 232.
[4]Кернс, Ъ., Стоянов, Златев. Християнството през вековете. София, 1998, с. 427.
[5] Cutten, G. The Psychological Phenomena of Christianity. New York, p. 53.
[6] MacArthur, J. Charismatic Chaos. Michigan, 1992, р. 234.
[7] Hughes, B. HISTORY OF CHARISMATIC MOVEMENT. р. 59.
[8] White, Ch. Phoebe Palmer and the Development of Pentecostal Pneumatology. -in: Wesleyan Theological Journal, vol. 23, numbers 1 & 2, Spring-Fall, 1988, pp.198-199.
[9] Тогава член на The Western Kansas Ministerial Association. Кенеди прави това разграничение при дискусия на Асоциацията относно освещението.
[10] Hughes, р. 64.
[11] Cutten, p. 57.
______________________
Изследването върху темата на п-р Владимир Железов е публикувано в няколко броя на в. Зорница и може да се намери на следните линкове:
Дарбата за говорене на езици (I част), Зорница, 07/2021
Дарбата за говорене на езици (II част), Зорница, 08/2021
Дарбата за говорене на езици (III част), Зорница, 10/2021
Дарбата за говорене на езици (IV част), Зорница, 12/2021
Дарбата за говорене на езици (V част), Зорница, 01/2022
