Повечето евангелски християни добре познават петте известни solае на Реформацията: Sola scriptura – Библията като върховен критерий за вярата и живота; Sola fide – спасение само чрез вяра; Sola gratia – единствено по благодат, и Solus Christus – само от Христос. Тези четири неща естествено водят към Soli Deo gloria – само на Бога да бъде слава. Приемането им довежда до мощно обновително движение, чието влияние и днес се усеща във всяка област на живота и част на света.
За съжаление историята ясно показва, че Църквата – и евангелската църква не по-малко от всяка друга – твърде лесно забравя своя произход, основа и призив. Като богочовешки организъм тя неизменно се подхранва от Божията благодат, но и винаги се изкушава да се отклони от пътя. Това постоянно „криволичене” е родило още един, не чак толкова известен девиз на Реформацията – Ecclesia simper reformanda est – Църквата трябва да бъде реформирана и винаги реформираща се.
Проф. К. Е. Скидсгаард обяснява това по следния начин: „Връзката между Божието царство и Църквата винаги е двустранна. От една страна, Божието царство винаги поставя границите, според които Църквата бива съдена. От друга страна, Божието царство дава на Църквата цялото ѝ божествено съдържание. Всичко онова, което е проблематично за Църквата, произлиза от тази двойственост. Това е Божията Църква, където работи възкръсналият Господ, и това е човешката Църква, която постоянно трябва да се освобождава от отстъплението и суеверието, от своята себеправедност и упорство. Отново и отново Църквата се изкушава да стане твърде религиозна и ревностна институция за пропагандиране на праведност, в която свободата на благовестието се заменя за робството на закона под една или друга форма. Църква, която става цел за самата себе си и постановява своя собствен закон или охладнява чрез външни формалности, е в опасност да стане отстъпила църква. Поради тази причина Бог постоянно повдига вражда срещу Църквата заради доброто на Църквата. Ecclesia simper reformanda est.”
Погледната от този ъгъл, Реформацията вече не е просто история, с която се идентифицираме, нещо минало, ясно, веднъж завинаги фиксирано, за което стоим. Тя е процес, който продължава и днес и в който ние участваме, завръщайки се отново и отново към Божието Слово, Божията благодат и Божия Христос и търсейки как да приложим непроменливото благовестие към постоянно променящия се около нас свят.
Реформаторите от XVI век нито са смятали себе си за непогрешими, нито са били обсебени от натрапчиво желание да изрекат последната дума по всеки въпрос. В определен смисъл те могат удачно да бъдат сравнени с будители – хора, които сочат в правилната посока и бият тревога, когато е необходимо.
Днешната църква (както и църквата от всяка епоха) със сигурност има нужда от будители, които да я разтърсват в спокойния й сън и да я изваждат от съзнателното неведение, че светът не чува и не разбира какво му казва тя. Всяко подобно пробуждане е свързано с криза, съпротива, понякога дори с враждебност. Но това е неотменна част от всяка реформация, а историята ни показва, че кризата често е единственият начин Църквата да служи вярно на своя Господ.
Денят на Реформацията и празникът на народните будители се честват непосредствено един до друг – съответно на 31 октомври и 1 ноември. Тяхната близост в календара е още едно добре дошло напомняне за двойната връзка помежду им – че ролите на реформатора и на будителя в голяма степен се припокриват и че не можем да си позволим да гледаме на тези празници единствено като на отминала история.
Нуждаем се да ги преживеем и днес.
