Пребъдвайте в Мене и Аз – във вас.
Йоан 15:4
В нашия християнски живот често пъти молитвата се оказва слабо звено. Имаме нужда да се научим да се молим. Именно затова нашите събрания в сряда имат толкова голямо значение. Тогава можем да си напомняме едни на други как да подобряваме молитвения си живот.
Тази вечер темата ни е „Пребъдване и святост“. Текстът ни се намира в Йоан 15:4, където Исус ни казва: „Пребъдвайте в Мене и Аз – във вас.“ Казано е толкова простичко, но ние, вярващите, често го пренебрегваме. Думата „пребъдвам“ не се ползва сякаш вече в българския език. Тя говори за постоянстване, за връзка. Да пребъдваш с някого означава да бъдете приятели, да поддържате топла, жива и стабилна връзка.
Ако честно погледнем себе си, ще трябва да признаем, че през по-голяма част от деня ние всъщност не пребъдваме с Христос. Живеем си според нашите планове, желания, удобства – според онова, което ние очакваме или искаме. Но не се сещаме да се допитаме до Бога. Някой е казал: „Дяволът няма претенции какво точно правим. Той просто иска да го правим, без да търсим Христос, без да разговаряме с Него.“ Защо е така? Защото извън Христос сме слаби и податливи на грях.
Често пъти се подлъгваме да правим иначе обикновени, нормални, всекидневни неща – но без да призоваваме Христос. Това идва от желанието да си запазим своя комфорт. И от неохотата да вършим волята на Бога толкова често – особено ако Той иска да сторим нещо, което изпреварва моите и твоите планове и ни пречи да си свършим нещата. Нашият комфорт и Божието царство често са различни. Иска ни се да балансираме и с двете по малко. Но когато Исус иска да тръгнем в една посока, а на нас ни се иска да поемем в друга, често пъти избираме своя си път.
Не говоря за груби престъпления и грехове. Имам предвид по-скоро ежедневния ни комфорт – тоест онези неща, за които си мислим, че дори няма нужда да се допитваме до Бога. Ако гледам по себе си, тези неща са много!
„Пребъдвайте в Мене“, казва Исус. Когато Той ни дава такива преки заповеди, е задължително да се поспрем и да изпитаме себе си дали ги изпълняваме. А истината е, че част от нас неизменно се бунтува – особено когато става въпрос за молитвеното ни време. Някакъв глас все ни казва: „Хайде, давай по-накратко. Много дълго се молиш. Имаш работа. Защо си губиш времето?“ Точно когато трябва да пребъдваме в молитва, у нас се поражда недоволство, нетърпение, неудовлетворение.
Не искам да питам Бога дали да ходя за риба. Просто ще си отида. Не искам да питам Бога дали да ходя на кино. Просто ми се гледа този филм. Мога да ида, защо трябва да се допитвам? Нещо вътре в мен все казва: „Хайде, де. Чак пък толкова? Защо тъкмо сега?“
Нека да дам два библейски примера в тази насока. В Стария завет се разказва за пророк Илия. По онова време в Израил царува Ахав. Женен е за Езавел, която е служителка на Ваал. Сигурно е била красива жена. Съвсем видимо тя върти Ахав на пръста си. Също както по-рано Соломон се отклонява тъкмо от чужденките, за да служи на други божества, така и Ахав се подвежда по желанията на тази сидонка. По тяхно време много пророци на Бога са били избити. И Бог налага суша на целия Израил. В продължение на три години и половина настъпва ужасяващо бедствие.
Илия се укрива, понеже е казал на Ахав, че ще стане така. С времето нещата се усложняват: няма жетва, няма вода… Пророците на Ваал имат картбланш от Езавел и Ахав и правят каквото си искат. Един ден обаче Илия се появява и им предявява предизвикателство: „Аз ще направя жертва на Яхве, а вие – на Ваал. Нека да видим коя от двете жертви ще бъде приета.“ И тогава виждаме едно от най-забележителните чудеса в Библията. Илия сваля огън от ясното, безоблачно небе! И така, огънят изгаря и подготвената жертва, и водата около нея. Това чудо остава в историята.
Но ето я молитвата на Илия: „Господи, Боже Авраамов, Исааков и Израилев, нека стане известно днес, че Ти си Бог в Израил и аз – Твой слуга, и че според Твоето слово аз сторих всички тези неща. Послушай ме, Господи, послушай ме, за да познае този народ, че Ти, Господи, си Бог и че Ти си възвърнал сърцата им назад“ (III Царе 18:36-37). Кратка молитва – но достатъчна, за да слезе огън от небето.
По-нататък, в 42-43 стихове виждаме как Илия се моли за дъжд. Изкачва се навръх планината, поставя глава между коленете си и призовава Бога да им даде вода. Седем пъти изпраща слугата си да провери задават ли се облачета. Седем пъти се моли! Забелязахте ли? Той успя да докара огън от небето с една съвсем кратка молитва – а сега се налага цели седем пъти да се моли за дъжд… Но на седмата най-сетне се появява дългоочакваното облаче.
Откъде е тази разлика? Мисля, че тук става дума за духовна дисциплина. В първия случай Илия трябва да докаже силата на Бога пред друговерците. А във втория се очаква да върне освежителни, напоителни времена за сънародниците си.
Същото би се отнасяло и за нас. Когато се обръщаме към света, за да изявим Божията сила, тогава Бог действа по един начин. Много по-бързо се намесва. А когато се застъпваме за личния си комфорт, за нашите собствени освежителни времена, тогава Той очаква да пребъдваме в молитва. Тогава е времето за дългите часове застъпничество пред лицето Му. Илия ходатайства за народа си. Наложи се седем пъти да се свива в молитва, за да се възстановят напоителните времена за този народ, който се беше отклонил от Бога толкова надалеч.
Ето сега още една история от Стария завет. Исус Навин е човекът, който въвежда израилевия народ в Обещаната земя. Влизат по тържествен начин, прекосявайки на сухо спрялата река Йордан. А от другата страна ги чака първият град – Йерихон. Бог дава инструкции на Исус Навин: шест дена да обикалят тежките стени на крепостта, а на седмия да обиколят града седем пъти, да вдигнат шум с тръби и славословия. Така в шеста глава на едноименната книга виждаме резултата от всичко това. Стените на града падат!
Вижте обаче седма глава. Следващият град се казва Гай – малък и много по-слабо защитен град в сравнение с Йерихон. Те виждат, че градът е малък и решават, че щом са се оправили с големия град, значи този съвсем няма да ги затрудни. Отиват при Исус Навин и му казват, че няма смисъл да се изпраща цялата войска (която по това време сигурно е към 60-70 хил. души). Първата им битка тук започва с пълен разгром на евреите. Дават жертви и се уплашват смъртно. „Какво става? Къде е Бог?“, се питат те.
Оказва се, че преди битката те са пропуснали нещо изключително важно. Не са се помолили. Не са се допитали до Бога как да постъпят. И тъй като не са се допитали, те не са разбрали, че има сериозен проблем, без чието разрешаване няма как да продължат напред. Оказва се, че някой изсред тях е взел за себе си нещо, което е било обречено на Бога. Поради тази причина Бог ги спира.
Исус Навин също е уплашен. Той пада по лице в молитва пред Бога. И получава конкретни напътствия как да оправи нещата. И наистина, когато Исус Навин взема мерки, веднага нещата тръгват по Божия ред.
Очевидно е грешен подходът, при който първо се допитваш до Бога, а после вършиш каквото сам прецениш. Често допускаме грешката да смятаме, че щом Бог веднъж ни е дал зелена светлина, значи занапред винаги ще е все така. Забравяме, че след всеки завой, след всеки ъгъл, е важно отново да се допитаме до Бога. След всяка нова стъпка е безкрайно важно да потърсим Неговата насока, Неговото напътствие. Бог иска да комуникира с нас – но ние все не можем да го проумеем. Бог иска да разговаря с нас! Също както вкъщи обичаме да общуваме, така и Бог иска да Му говорим. А ние го намираме за толкова трудно!
Той просто очаква да споделяме с Него, защото Той е жив, интересува се от нас и желае да чува нашия глас – дори когато е изказан само в мислите ни. Не че Той не знае какво правим. Но когато общуваме с Него, се случва нещо особено важно. Нека да прочетем I Солунци 5:17: „Непрестанно се молете!“ Какво значи това? Цял ден да съм на колене ли? Не, по-скоро означава непрестанно в съзнанието си, в ума си да общувам с Бога.
Да пребъдвам в Неговото присъствие. Ето това е пътят към светостта. Да питаш Бога за всяко нещо е знак за зрялост в светостта. Да се допитваш за всичко е сигнал за наличие на вяра у нас. Вижте какво казва самият Исус за Себе си: „Това става, за да познае светът, че Аз обичам Отца и че както Ми е заповядал Отец, така правя (Йоан 14:31). По-рано в същото евангелие Исус казва: „Когато издигнете Човешкия Син, тогава ще познаете, че съм Аз и че от Себе Си нищо не върша, но каквото Ме е научил Отец, това говоря“ (Йоан 8:28). Ние често подминаваме тези думи, смятайки че те се отнасят само за Исус. Въобразяваме си, че за нас се отнася някакъв друг режим на поведение и общуване с Бога.
Но Исус така ни дава пример. И иска да го следваме. Ако Той постоянно общува с Отец и върши точно онова, което Отец Му казва, то и ние трябва да придобием такъв навик за себе си. Да се допитваме и да чакаме. Или просто да споделяме с Бога какво изпитваме или мислим. Търсете Божията воля – и ако сте достатъчно откровени пред Него, Той ще ви подкрепя в правилните пътища и ще поставя бариери пред неподходящите пътеки. Именно това постоянно общение с Бога е начинът да достигнем до святост. Така показваме вяра.
Научи се да разговаряш с Бога за всичко! Не пренебрегвай времето с Него.
Ето моята молитва: „Боже, научи ме всеки ден да споделям живота си с Теб! Научи ме да търся Твоята воля за всяко свое дело или слово. И ми придавай сили да я изпълнявам. Направи ме свят. Амин.“
