26 фев. 2024 г.

Прошката – синоним на любов

Не скърбете, и не се гневете на себе си,
че ме продадохте тук, понеже Бог
ме изпрати пред вас, за да запази живот.
Битие 45:5

Старият завет е благодатна част от Библията, чрез която ние се поучаваме, осъзнаваме грешките си, поправяме се и получаваме насърчение да вървим в пътя на правдата (II Тим. 3:16). Краят на историята за Йосиф е един триумф на милостта и доброто. Тя е вдъхновявала много хора през вековете да не се предават, а да вярват в Бога дори и в най-трудните моменти в своя живот.

Но това, което най-силно поразява в нея, е силата на прошката. Йосиф прощава много. Много повече, отколкото на нас ни се е налагало или вероятно ще ни се наложи да простим. Именно затова неговият живот е толкова пленителен и не случайно е един старозаветен предобраз на живота на Христос. Днес ще се огледаме в тази истинска история и ще си припомним за добродетелта да прощаваш, за благословението на помирението и за спасителната сила на милостта, която показваме към тези, които грешат спрямо нас.

Както знаем, братята на Йосиф го мразят, искат да го убият и в крайна сметка го продават в робство. Тринадесет от най-хубавите години на младостта си той прекарва в унижение и страдание като роб и затворник, а още седем е отделен от семейството си. Йосиф има пълното „право“ да е огорчен. Има възможността и властта да отмъсти на братята си за злината, която са му сторили, като са го захвърлили в земята на робството. За тях той не е човек, а стока.

Повечето от нас в един или друг момент от живота си са били третирани не като личности, а като вещи. Светът е пълен с хора, които не биха се подвоумили да се възползват от нас. Сблъскваме се с този вид отношение и днес. Някои ни презират и ако имат възможност, биха постъпили с нас точно както братята на Йосиф. Други ни мразят тайно и очакват своя шанс да ни навредят. Трети се дразнят от нас поради това, че сме съвестни и способни в работата си, верни в семейството си, и това изобличава тяхната поквара и тайни грехове.

С всичко това не искам да кажа, че невярващият свят е изпълнен с полузверове, а не с хора. Ние също сме склонни да се превъзнасяме, да се мислим за нещо повече от другите. Ние също лесно се отдаваме на злословие и критично отношение. Ние не по-малко от братята на Йосиф сме изкушавани да намерим лесен начин да се отървем от хората, които ни дразнят – дали като прекъснем взаимоотношения с тях или като ги отбягваме. Или просто като казваме по една лоша дума на всекиго за тях… Това може само да ни покаже, че и ние имаме нужда да прощаваме.

Когато става въпрос за прошката, най-трудното е не знанието как да простим, а самото прощаване. Преди да кажем каквото и да било друго за нея, трябва да си припомним, че да прощаваме е Божията воля, понеже Божието сърце е прощаващо и обичащо. Той не би имал нищо общо с човек, който отказва да прости. Господ Исус ни учи: „Когато стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и вашият Отец, който е на небесата, вашите прегрешения“ (Марк 11:25), както и: „Прощавайте, и ще ви се прощава“ (Лука 6:37).

Освен това в притчата за немилостивия слуга Господ ясно заявява, че този, който не прости, ще бъде предаден „на мъчителите, докато изплати целия дълг. Така и Моят небесен Отец ще постъпи с вас, ако не простите от сърце всеки на брат си“ (Мат. 18:35). Това означава, че нито един християнин не е чист пред Бога, ако не прощава. Това прави критично важно да имаме правилно разбиране за прошката.

Във връзка с нея има няколко неправилни схващания. На първо място, мнозина възприемат прошката като равносилно да забравиш (каквото и да означава това). Да простим обаче е много трудно нещо, защото не означава да забравим. Докато сме живи, ние мислим и помним. Такава съзнателна амнезия е не само невъзможна, но е и опасна самозаблуда. Често огорчението и непростителността се крият именно зад тази фалшива презумпция, че сме забравили обидата, или „че сме затворили страницата“ и вече няма проблем.

А дали наистина сме простили, става ясно не от това, дали помним прегрешенията на хората към нас, а от това, по какъв начин ги възприемаме дори и когато помним (!)
техните грехове. Дали сме склонни да ги критикуваме, злословим или съдим? Най-ясният белег, че имаме неприязън, огорчение и обида към тях е, когато продължаваме да се взираме и да ги съдим за прегрешенията им към нас. Да простим означава да се откажем от „правото“ си да съдим поради библейс­кия принцип: „Защо по-добре не останете онеправдани? Защо да не бъдете ощетени?“ (I Кор. 6:7). Това обаче един горд човек никога не би направил! Той винаги ще търси своето право, дори и с наглед благородното намерение да обърне грешния от заблудения му път (Яков 5:20). Всъщност мотивът за едно такова намерение често никак не е благороден, а е просто желание за мъст за нанесената обида!

Да простим също така не означава да омаловажим греха на другите или да се правим, че не съществува проблем в отношенията ни. Да сме хора, които прощават, не означава да сме наивни или глупави. Ако е така, то тогава Господ би бил най-големият наивник и глупец, понеже се жертва за нас и умира за престъпленията и греховете ни на кръста, когато просто е можел да каже: „Спокойно, няма проблем. Хайде да започнем начисто. Няма страшно, не ви осъждам!“

Трябва да можем да назовем ясно проб­лема и въпреки всичко да простим. Това прави Господ с нас, когато идваме при Него за прошка. Той не си затваря очите за нашите грехове, но отказва да ни осъди, когато се покаем, изповядаме нашите прегрешения пред Него, и вярваме в Исус Христос, който ни избавя от греховете ни и от идващия гняв. В тази светлина трябва да се тълкуват библейски пасажи като Йеремия 31:34: „Ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече.“

Прошката означава да се освободим от огорчението и обидата, от омразата и негодуванието. Обидата и прошката се случва между личности, а личността означава свобода – свобода да грешиш или свобода да обичаш. Прошката е синоним на любов. Нейната противоположност не е огорчението, а омразата. Затова и никой човек, който не прости, не може да наследи Божието царство, понеже Бог е чиста и вечна любов и Неговото царство е „правда, мир и радост в Светия Дух“, който е Дух на любов и милост. А който няма Христовия Дух, той не Му принадлежи (Рим. 8:9)! Нека винаги да помним това.

Но как да намерим сили да простим? Когато душата ни е скована от мраза на обидата и огорчението, къде да търсим причина и способност да простим? Нека да видим къде Йосиф намира такава сила. Той казва на братята си: „Не скърбете, и не се гневете на себе си, че ме продадохте тук, понеже Бог ме изпрати пред вас, за да запази живот“ (Бит. 45:5). Всичко, което се случва в живота му, е допуснато от Бога с една божествено определена цел – спасението на Божия народ! Ако Йосиф не е продаден в робство от братята си, той не би могъл да стане средството за спасение на всички тях.

Ако и ние гледаме на лошото отношение към нас като призив от Бога към святост, като начин да ни очисти от нашите собствени грехове и пороци, чрез скърбите, през които ще влезем в Неговото царство, тогава бихме били много по-бързи да слушаме, и бавни да се гневим. А нашият най-върховен и съвършен пример за простителност и любов завинаги ще си остане Господ Исус Христос, който „грях не е сторил, нито се е намерило лукавство в устата Му; който, когато Го хулеха, с хула не отвръщаше; когато страдаше, не заплашваше, а предаваше делото Си на този, който съди справедливо; който Сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото, така че ние, като сме умрели за греховете, да живеем за правдата“ (I Пет. 2:22-24).

Нека да Му подражаваме и да Му се покоряваме като прощаваме и показваме милост, за да бъдем синове на нашия небесен Отец, който е благ и милосърден дори и към неблагодарните и злите (Лука 6:35-36)!

Similar Posts