Нека в началото на новата 2022 година да си направим равносметка. Изминалата година за всички ни беше бурна и необикновена, белязана от както от геополитически събития, така и от пандемията с Covid-19, променила ритъма на живот на цялото човечество. Промените бяха неочаквани, стряскащи и съвсем логично доведоха хората до състояние на несигурност, униние и страх, защото обстоятелствата излязоха от нашия контрол.
Всичко се промени: както в отношенията помежду ни, така и в начина, по който изпълняваме работните си задължения. Нормално е да търсим причини за случващото се, да си задаваме въпроси. Ние, вярващите, винаги искаме да видим някакъв промисъл зад всичко, да разберем каква е целта и причината за случващото се. Понякога сме изкушени да си обясним нещата в две крайности: или нещо е благословено от Бога или е проклятие. Или ще е нещо добро, или ще има връзка със злото, с врага на нашите души, със световния заговор или с онези, които се опитват да отнемат свободата на вярата и църквата.
Но всичките тези идеи изключват разбирането, че Бог все пак е Бог. Бог е нарекъл Себе Си „Начало и Край, Алфа и Омега“ (Откр. 22:13; на гр., първопричина и край на съществуването). Той казва, че всичко в нашия земен живот е заключено между тези две точки. Той е началото, Той е и краят. Когато се поддаваме се на страха от заговор против живота ни, ние забравяме, че Бог съществува и че владее над света.
В есхатологичен план вече всичко се е случило. И християнинът не може и не бива да живее без надеждата, че накрая Бог побеждава и че от всяка ситуация има изход. Но ние трябва да осмисляме случващото се, да приемаме нещата без фатализъм и да гледаме на живота в неговото многообразие.
Докато размишляваме за времената, в които живеем, нека да търсим надежда в книгите на мъдростта. Когато прочетем Еклисиаст 3:1-15 в контекста на цялата трета глава, виждаме как проповедникът казва да погледнем на всяко време като на най-доброто и на всяка ситуация като на най-добрата. Казва ни да извлечем възможно най-голяма полза и да се поучим от всичко случващо се.
„Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето“ (Екл. 3:1).
Нашият човешки живот има естествено развитие. Преминаваме през периоди, които се случват само веднъж и не може да се повторят. Човек е дете само веднъж и не може да се върне в детството. Всеки период е красив и носи различни възможности. Както годишните времена се различават и носят разнообразни плодове, така и от сезоните в нашия живот не бива да очакваме, че онова, което сме имали вчера, ще го имаме и днес.
Цялата трета глава на Еклисиаст разгръща идеята за Божия суверенитет. От горните стихове човек може да си каже, че след като Бог така или иначе владее всичко, тогава от нас не зависи нищо и можем пасивно да чакаме следващия сезон. Но това ли всъщност ни казва проповедникът? Това ли е изводът, до който ни води? Бог изключва ли човека от Своето действие в света? И дали правенето на нищо е доверие към Бога? Дали тази „велика“ святост, с която понякога се хвалим, като „не предприемаме нищо, без Бог да ни е казал“, е всъщност святост? Или по-скоро е страх да поемем отговорност за действията и бездействията си?
„Време за раждане и време за умиране“ (Екл. 3:2а).
В нашия живот има моменти за творчески подем, за свежи идеи и мечти, за ново начало, за образоване и придобиване на умения. Но има и време, когато страницата за някои действия, мечти и работа безвъзвратно се затваря. Някои неща нито може, нито бива да се връщат обратно. Важно е да умеем да разберем кога е дошло време за „смърт“ на определени действия, перспективи и мечти.
„Време за насаждане и време за изкореняване на насаденото“ (Екл. 3:2б).
Този стих ни връща към книгата Битие, когато след потопа Бог дава обещание: „Докато съществува земята, сеитба и жътва… няма да престанат“ (Бит. 8:22). Сеитбата и жътвата са кръговрат в земеделието и подходящ пример за тайната на смисленото живеене. Не може да очакваме резултати утре, ако сме пропуснали да направим нещо днес. Утре ще сме постигнали точно това, което днес сме свършили. Ако искаме развитие (да се издигнем в кариерата, да осъществим мечти и цели), нещо трябва да се направи днес. Само ние можем да засеем днес в живота си необходимите добри семена, за да пожънем утре така желания успех. Отлагането на сеитбата обикновено не дава плод, защото за всяко нещо си има време. Утре започва друг сезон и ще е време за други действия.
Проповедникът казва обаче, че има и време за изкореняване. Всеки, който някога е засявал нещо, знае, че за да видим резултат от сеитбата, не е достатъчно да положим семето в добра почва. Има още много да се направи, за да може растението да даде добър и качествен плод. Това е култивирането: изкореняване на плевели, торене, поливане… Наша е отговорността редовно да преглеждаме живота си и да отстраняваме плевелите, които ни пречат да бъдем добротворци; да култивираме святост и праведност в нашия живот днес, за да очакваме без да се безпокоим нашето „утре“ с Бога.
Праведността в Христос не се състои в това, да не правим зло. Не се състои само в това да се пазим от грях, а в това да бъдем активни да правим добро. Спомнете си стиховете, в които апостол Павел казва, че ние сме предузнати, предопределени за добри дела, още в Христос, още преди създаването ни (Еф. 2:10; Рим. 2:7; Тит 3:8; 2:14).
Нашето призвание като християни не е да дочакаме Господ Исус да се завърне и да влезем с Него в небето. Нашето призвание е да бъдем като Христос. А Той живя на земята като Един, който активно изкоренява злото, като изцелява болните, като се бори с тъмнината на греха, като отмахва ярема, като пуска на свобода угнетените, като дарява и преумножава, за да може всеки един да бъде приет в Царството Божие (Лука 7:18-19,22). Днес е време, в което трябва активно да изкореняваме онези неща, които ни спъват.
„Време за убиване и време за изцеляване“ (Екл. 3:3а).
В Стария завет четем, че смъртното наказание има определена цел: да покаже, че злото има граница, която не може да бъде преминавана, че злото ще бъде ограничено, че то има предел, до който може да достигне. Прекратяването на това, което е зло, е всъщност изцеление и живот за всички останали.
Ние не можем бъдем убийци, но като християни трябва да знаем, че има край, мандат на всичкото зло, което се случва и в периода на Стария завет отнемането на живота на този, който върши зло, е единственият начин то да бъде възпряно. Нашата надежда е в това, че един ден Господ ще дойде с повелителен вик, с глас на архангел и при Божии тръби (I Сол. 4:16). Ние знаем какво ще се случи: самият Антихрист ще бъде убит с дъха на устата на Христос (II Сол. 2:8), няма да живее вечно, нито ще продължи да поставя своя печат и да заблуждава народите завинаги.
Има време и за изцеление. Какво означава това? Че в живота ни ще има рани, защото Божието слово не ни обещава безпроблемен живот в Христос. Но ни дава и рецептата за изцеление: благодатните средства – Божието слово, молитвата, тайнствата – които стават лекарства за нараняванията в нашия живот. И колкото по-дълбоко е нараняването, толкова повече време е нужно на терапията на Божията благодат. И толкова повече Божието слово, молитвата, тайнствата, участието в живота на общността са по-необходими.
„Време за събаряне и време за градене“ (Екл. 3:3б).
Понякога в живота си сме извършили такива неща, че единственото нещо, което можем да направим е да разчистим всичко старо и да започнем да градим на ново.
„Време за ридаене и време за смях“ (Екл. 3:4а).
Добре би било да се радваме постоянно, но за съжаление само две категории хора го умеят: тези, които имат умствени отклонения; и тези, които са на външни стимуланти или по друг начин казано, дрогирани. Те изглеждат винаги щастливи. Но ние знаем, че и двете състояния не са никак здравословни и ефектът не може да бъде траен. Нормално е в живота ни да се редуват радост и тъга. Скръбта и болката са част от нашето израстване в Христос. И когато дойде скръбно време, като това в което живеем, нека не се опитваме да променим времето или да избягаме от трудността, от кръста, от скръбта. Нека да ги приемем като онова горчиво лекарство, което ще изцели духовния ни живот; като част от онази терапия на благодатта, която истински ни отрезвява и ни учи да гледаме на живота в неговата цялост.
„Време за прегръдки и време да ги отбягваш“ (Екл. 3:5б).
В началото на пандемията, повечето от нас се противяхме на промените, които ни се налагаха. Не ни се искаше да се лишим от близост, прегръдки и социални контакти… Отказвахме да променим начина, по който живеем и практикуваме вярата си. Но и от това време на ограничения и изолация, може да бъде извлечено добро. Не можем да отречем, че хората се отдадоха по-активно на благотворителност, грижа към ближния, съпричастност, взаимопомощ, доброволчество и добротворство – все действия, пренебрегвани в забързания ни и егоистичен начин на живот.
„Той е направил всяко нещо хубаво на времето му“ (Екл. 3:11а).
Нека да обобщим. Целият ни живот е в любящите ръце на Бога. Бог ни насърчава да ценим всеки период и всяко време, защото е предизвикателство и възможност. Всеки един момент е време, в което имаме възможност да посеем това, което ще имаме утре, да се справим с това, което ни проваля, за да бъдем различни утре.
Бог изпълва времето и дори в този труден период на пандемия продължава да управлява всичко. Бог е Този, който прави всяко време ценно за тези, които искат да се учат от Него. Но всяко намерение си има срок, затова да внимаваме да не пропуснем срока! Нека днес да служим на Христос и на ближния, тук и сега. „Благодатта на Господ Исус Христос и Божията любов и общението на Светия Дух да бъде с всички вас!“ (II Кор. 13:14).
