07 дек. 2022 г.

Когато недостатъчното се окаже достатъчно

В Евангелието от Марк, 6 гл., 30-44 стихове, намираме една сравнително позната история. В началото на тази шеста глава се казва, че Исус е изпратил Своите дванадесет ученици двама по двама, дал им е определена власт и задачи. След известно време те се връщат и Му разказват какво са направили. В този момент са уморени, изтощени.

Когато ги вижда колко са уморени, Исус кани учениците да отидат на уединено място, за да си починат. Там обаче вместо почивка ги чака цяло множество. Хората ги разпознават и започват да се стичат от населените места наоколо. Исус вижда насъбралата се тълпа и „се смили над тях… и започна да ги поучава“ (34 ст.). А учениците, уморени, изтощени, стоят някъде настрани и чакат.

В един момент явно и на тях започват „да им стържат“ коремите. Това ги подсеща и се оглеждат. В същата история, разказана от евангелист Матей, четем, че присъстващите са пет хиляди души само мъжете (Мат. 14:21). Колко още са жените и децата, само Бог знае. С напредването на деня цялото това събрание все повече огладнява, а наблизо няма нищо. Освен всичко, виждаме, че самите ученици са вече уморени. Затова в един момент просто отиват при Исус и Му казват да разпусне тълпата.

Дотук всичко изглежда логично и някак предвидимо. Но идва моментът на изненадата. Вместо да послуша съвета им, Исус им повелява самите те да дадат на хората да ядат. Учениците са слисани! Тук трябва сериозно ядене. Дори и за двеста динария хляб да купят (каквито те нямат), пак няма да е достатъчно. В Евангелието на Йоан е добавено, че би стигнало колкото да хапне всеки по малко (Йоан 6:7).

Двеста динария е заплатата на един работник за почти седем месеца. Сериозна сума! Учениците са наясно каква е нуждата, наясно са и какво е необходимо, за да се посрещне тя. И са съвсем наясно какво те могат да направят: нищо. Затова, предлагат те, нека се разпусне тълпата и всеки да се оправя сам.

На това отново Исус отговаря с въпрос. Не може да нямат абсолютно нищо. Колко хляб имат? Учениците дават отговор: пет хляба и две риби. Отново, в Евангелието от Йоан се казва, че това е било закуската на някакво момченце (Йоан 6:9). Количество, което не би стигнало дори само на тяхната малка група. Изобщо не може и дума да става за целия народ, струпал се по огромното възвишение. С други думи, учениците възразяват пред Исус: „Как всъщност очакваш ние да им дадем?!“

На мен би ми било неудобно да занеса пет хлебчета и две рибки пред Исус, защото е абсурдно малко, нищожно в сравнение с нуждата. В много ситуации ние сме наясно с нуждата, която виждаме пред себе си. Знаем какво е необходимо за посрещането ѝ, знаем и ние с какво разполагаме. И сме наясно, че е недостатъчно.

Тук обаче е върховият момент в историята. Оттук нататък следва развръзката. Удобно-неудобно, носят при Исус каквото имат. Той благославя онова, което занасят пред Него – колкото и смешно недостатъчно да е. Благославя го и то изведнъж се оказва достатъчно. Никой от четиримата евангелисти не казва как точно храната „се умножава“.

Какво за нас днес може да са нашите пет хляба и две риби? Добре знаем, че около нас има нужди. В църквата ни, в семейството ни, в личния ни живот. Имаме ясна представа какво е необходимо, за да се посрещне конкретната нужда. И имаме представа с какво разполагаме ние, а то е крайно недостатъчно.

За нас липсата на определен ресурс (от какъвто и да е характер), също както и за учениците, може да изглежда огромна. Но призивът на Христос е обърнат като огледало и към нас: „Господи, има такава и такава нужда!“ – „Идете и вие помогнете.“

Нека занесем пред Исус всичко, което имаме. Всичко, на което сме способни, колкото и малко и незначително да е то. Той е Този, Който има силата да го преумножи и да снабди.

И ние донасяме плахо пред Него, макар и да не разбираме докрай как точно ще свърши работа. Донасяме своите слаби усилия, донасяме своите скромни дарения, донасяме своите немощни молитви… И ги оставяме пред Него. На фона на нуждата те са нищо.

Но тогава Исус ги благославя. И така, онова, което сме оставили пред Него (ние пак не разбираме как точно), някак успява да покрие нуждата. И не само, но то стига, свършва работа, че даже и остатъци има. С Христовото благословение малкото става много, недостатъчното става достатъчно. С Неговото благословение пет хляба и две риби стават достатъчни за огромно множество хора. Без Неговото благословение те биха си останали пет хляба и две риби. Без Неговото благословение и нашите ресурси биха си останали малки, недостатъчни, абсурдни. Именно Неговото благословение е онова, което покрива нуждата.

Необходимо е да сме готови да донесем пред Христос каквото имаме, да го предоставим, колкото и да смятаме, че няма да свърши работа. Когато го дадем на Бога, Той го благославя по Своя си начин (не разбираме как точно), а резултатът е поразителен: То не само стига, но дори и остава. Исус е Този, Който ще благослови. Исус е Този, Който е способен да преумножи.

Нека в заключение си припомним думите на ап. Павел: „Намирам удоволствие в немощи, в укори, в гонения, в притеснения за Христос; защото когато съм немощен, тогава съм силен“ (II Кор. 12:10).

Similar Posts