Имаме хора в нашата родина, които седят в удобните си кресла и разсъждават за характера и духовното състояние на Сократ, и продължават да смятат, че като цяло всеки езичник на земята е невинен, ако не и пътник за рая. Имаме пътешественици, които минават през хубавите и плодородни части на езическите земи и се връщат у дома, за да ни кажат, че не виждат причина будистът да замени своята религия с нашата – нашата в смисъл „религията на учените, на изисканите дами и господа“.
Но единодушното и убедително свидетелство на мисионерите, които дойдоха в Лондон и се включиха в тази голяма мисионерска конференция през 1888 г.[1], беше, че езичниците са виновни, осъдени грешници, които все повече затъват в греховете си и се приближават към неизбежната и ужасна гибел. И точно в това е смисълът и обяснението на Христовата жертва. Нещо повече, това е причината Господ да дойде тук: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото.“ Той е вкусил смъртта заради всеки човек, който е живял на тази земя. И ако един е умрял за всички […] , то всички са умрели. И как може да се предложи помилване (за което четем толкова често в Евангелието) на хора, които не са виновни? И как може да се предложи живот, духовен живот, на хора, които не са мъртви в престъпленията и греховете си? Така вярват и учат апостолите. Категоричното обвинение на Павел към езичниците по негово време се отнася за езичниците по целия свят – дори и в наши дни. Така че мисионерите, които са живели достатъчно дълго в страната, за да опознаят хората и тяхното идолопоклонство, тяхното служене на дявола, […] ни свидетелстват – самите им храмове са гнусен, мръсен, бездънен извор, от който се стичат най-мрачните и нечисти духовни потоци по целия свят.
Павел казва, че езичниците, които са затворили очите си пред свидетелствата за вечната Божия сила и божественост, са „без извинение“, виновни, без извинение. Те са разменили Божията истина за лъжа. Предават се на всякакви похоти, хитрости, жестокости и престъпни мерзости. Изпитват удоволствие от всякакви спорове, измама, злонамереност и убийство. Извращават самите конститутивни инстинкти, импулси и влечения на човешката природа и Бог ги предава да се валят и затъват в опустошителните и смъртоносни последици от собствените си грехове. Попитайте мисионерите, които се връщат при нас от Африка, Китай и морските острови. Нека нашите мисионери, отишли на Сандвичевите острови през 1820 г., да разкажат своята история. Нека Джон Г. Патън, този съвременен апостол, който през 1858 г. отиде на Новите Хебриди, разкаже своите преживявания. Всички те разказват една и съща история, независимо на кое място по света служат – езичниците са изгубени!
Това е могъщата истина, както казва генерал Бут, която е движещата сила на Армията на спасението, която разнася Благата вест по целия свят днес. Това е истина, чието отхвърляне може да възпре всеки крак на тази армия, от най-високопоставения генерал до най-скромния редник. Това, което ни трябва, не са дребни сантиментални дискусии за плачевното състояние на бедните езичници, нито коленопреклонно отношение към армията на Бут, след като победите ѝ вече не могат да бъдат отричани. Това, от което се нуждаем, е да повярваме наново от дълбините на душите си, че езичниците са изгубени. Това убеждение, живо и пулсиращо в сърцата ни, ще направи от всекиго от нас мисионер, усърден, жертвоготовен, ревностен, докато Евангелието не бъде проповядвано на всеки народ и на всеки език.
Другата истина, която трябва да осъзнаем наново и да утвърдим непоклатимо в сърцата си, е тази: Вярата в Исус Христос ще спаси езичниците и единствено вярата в Исус Христос ще ги спаси. Всяка друга вяра и всички други религии оставят хората без Бога, без надежда на света. В името на Исус Христос, Разпнатия, Възкръсналия, има спасение – и в никое друго. В това име болните оздравяват, немощните стават силни, мъртвите оживяват и изгубените се спасяват.
Много от нас днес се намират в сериозна духовна опасност, освен ако аз не съм в голяма заблуда по този въпрос. Ние толерираме и флиртуваме с една заблуда, която, ако бъде възприета, ще отнеме от нас всяка способност за действие и ще отрови живота ни. Ще повярваме ли, че новозаветното християнство ще извърши за нас и за всички хора всичко, от което се нуждаем, или ще се опитаме добавим към Благовестието малко от етническите религии и малко от цивилизацията? Ние вероятно не го изразяваме по този начин, но в действителност това е, което мислят мнозина. Да, и твърде много хора отиват дори по-далеч, като се питат дали християнската религия в края на краищата е абсолютно необходима за спасението на езичниците.
При сравнителното религиознание тенденцията е да се подбира от тези исторически религии нещо или всичко, което има общо с християнството или което прилича на него, и тези неща да се изтъкват или дори да се превъзнасят. По този начин тези исторически религии се представят като равни по стойност с християнството. И точно по този начин божественото превъзходство на християнството се обезценява. Жизненоважните точки на различие, неизмеримият, неизразим контраст се пренебрегват и премахват. Нито една от тези религии не е успяла някога да освети, издигне или развие някоя нация. През последните шестдесет години, дори през последните шест хиляди години, всеки народ, който се е отдал напълно на някоя от тези религии, е бил в упадък. И Брахма, и Буда, и Конфуций, и Мохамед може да са преподавали някаква истина. Да предположим, че са го правили. Това не е част от християнството. Добитъкът в кошарата, където се е родил Христос, овцете и козите, гълъбите и ястребите са имали живот. Но дали поради тази причина са имали отношение към Младенеца в яслата?
Всяка от тези исторически религии има някаква истина в себе си. И така, свързани ли са те с християнската вяра? Не, със сигурност не. Макар и в тях да има едва доловими и загатнати прилики с истината, тези религии не могат да се сравняват с вярата в Христос, точно както и Христос не може да бъде сравняван с Буда. Християнската религия не е одеало, съшито от кръпките на етническите религии, свързани с факти, откраднати от Библията, и подплатени с материалистична и сладострастна философия. Нищо подобно.
Христос няма нищо общо с тези религии. Той нито одобрява, нито приема някоя от тях. Той познава религията на Рим и Гърция и знае на какво е способно и най-доброто езичество; познава религиите на Асирия, Вавилон и Египет; познава религията на всички племена, които Исус Навин някога е покорил в Обетованата земя. И Той дори не намеква за някаква връзка между тяхната истина и Неговата истина. Напротив, Той казва по техен адрес: „Всички, които някога са идвали преди Мен, са крадци и разбойници.“ С глас, който се извисява над целия шум и викове в храма, когато изливат водата върху олтара, Той призовава: „Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие!“ И с глас, който преминава през планините и моретата, във всяка земя отвъд тях, отсичайки от корен тези религии, Христос все още казва: „Аз съм пътят, истината и животът“, а също: „Аз съм живият хляб, който слезе от небето. Ако някой яде от тоя хляб, ще живее до века.“ Исус Христос е единствен и несравним, стои високо над всички морални норми, над всичко, с което може да бъде сравнен. Той не може да бъде поставен в техните храмове заедно с боговете на Япония и Китай, Индия и Африка. Ако Той влезе, те трябва да излязат. Какво съгласие има Христос с Велиал? Същото важи и за вярата в Христос. Тя не допуска съгласие, не търпи съперници и изключва всякакво общение.
Сега, когато имаме пред себе си словото и жертвата на Христос, когато в ушите ни звучат свидетелствата на мисионери от всички краища на света и когато в сърцето ни има дълбоко състрадание към езичниците, имаме ли твърдо убеждение по тези въпроси? Целият свят лежи в злото, езичниците са изгубени и вървят към своята гибел. Спасение и изкупление за тях има единствено в името на Исус Христос. Човек, който няма твърдо убеждение по тези въпроси, лесно може да изпадне в депресия, да стане безразличен и ленив. Да се колебаем относно тези истини на вярата всъщност е провал на нашата вяра.
В мисионерския дух вярата е всичко. В Новия завет вярата е достатъчното условие за всичко, а в практическия живот вярата е всичко. Силата на Израил при настъплението му срещу препятствията и враговете е в това, че вярва в думите на Господа и на Неговия слуга Мойсей. Когато тръгват да разпространяват Благата вест сред народите, силата на учениците се състои това, че вярват в Свещеното писание и в думите на Исус. И нашата сила също е в нашата вяра. Да се съмняваме в отговорността, вината и осъждането на езичниците означава да се откажем от чувството си за дълг, да скръстим ръце и да седнем спокойни. Да допускаме мисълта, че за езичниците има спасение освен чрез вяра в Исус Христос, е предателство спрямо Небесното царство.
От друга страна, ако заредим мисионерския си дух със сила от тези жизненоважни истини; ако вникнем в причината и целта на идването и жертвата на нашия Учител; ако с желание прилагаме средствата и методите, които използва самият Той; ако си дадем сметка за огромното доверие, което ни е гласувано за спасението на изгубените, тогава всеки от нас ще извика заедно с Павел: „Горко ми, ако не проповядвам Евангелието!“
Превод: Владимир Железов
[1] Става въпрос за юбилейната стогодишна конференция на световните протестантски мисии, проведена в Exeter hall, Лондон, от 9 до 19 юни 1888 г.
Авторът на статията Едуин Бонапарт Уеб (1820-1901 г.) завършва колежа Баудоин (Bowdoin College) през 1846 г., както и богословската семинария Бангор (Bangor Theological Seminary) през 1850 г. Учил е и в богословската семинария „Принстън“ (Princeton Theological Seminary) през 1850-51 г. От 1860 до 1885 г. е пастир на конгрешанската църква „Шоумът“ (Showmut Congregational Church) в Бостън. Статията е публикувана в „The Gospel in all lands“ през 1896 г. под заглавието Foundation of the Missionary Spirit (Edwin Bonaparte Webb, Foundation of the Missionary Spirit; in: The Gospel in all lands (NY: Methodist Episcopal Church Missionary Society, 1896), pp. 6-8.)
The Gospel in all lands е илюстровано списание на мисионерската организация на Методистката епископална църква, което се издава в края на XIX в. Първият брой излиза през февруари 1880 г., а последният – през 1903 г.
