Текстът от Йезекиил 37:1-14, който ни пренася във времето на Вавилонския плен, принадлежи към апокалиптичната еврейска литература, част от канона на Стария завет. Сцените в него са наистина впечатляващи и като че ли са в основата на копнежа на всяко вярващо сърце: да види Бога в действие по такъв начин, че дори и сухите кости да станат могъща Божия армия. Това пророчество ни открива, че именно Господ е Духът, който дарява живота. Всемогъщата и пресвета Троица действа в този апокалиптичен епизод, като разкрива какъв е промисълът на Бога за сухите кости.
Често ни убягва едно. Смятаме, че самите ние не сме част от тези сухи кости, че те са всички останали, че те са невярващият народ. Ала знаем, че Духът на Бога бе обещан на Църквата. Църквата, от която е част всеки един от нас, които сме повярвали в Христос.
Ето защо този текст е важен за нас. Тук се разкрива целта на Бога, както и средствата, чрез които Той я постига.
Като призовава Йезекиил на отворено поле, пълно със сухи кости, Господ му говори многопластово. Чрез него Той говори на пленниците във Вавилон, но също и на нас. Йезекиил е пророческият глас на своето време, а ние можем да бъдем този глас на нашето. Ала дори и само да бъдем част от армията от сухи кости, тази армия е под командването на Всевишния, защото където е Божият Дух, там има живот!
В Посланието към римляните 8:6-11 апостол Павел ще даде нов прочит на идеята, заложена в „полето сухи кости“. Онези, които нямат Духа на Бога, са плътски, те са сухи кости. А онези, които имат Духа, са духовни, тоест – Христови.
Нека заедно да размишляваме върху апокалиптичната картина, която Господ рисува на Йезекиил, като се опитаме да я актуализираме за времето, в което живеем ние. На помощ тук ни идва ап. Павел, който дава своя принос за поставената ни цел.
Несъмнено, не е било никак лесно да живееш във времето на Плена. Най-добре го разбираме, когато сме принудени да се ограничим от нещата, заложени в нашето естество: да се събираме с други хора и да общуваме помежду си. Много добре знаем, че човекът е социален индивид и най-добре вирее сред себеподобните си. А сцената, насред която Господ поставя Йезекиил, много наподобява нашето време: пророкът е сам сред огромно поле, пълно със сухи кости. Когато не можем да се събираме с други хора, ситуацията не е по-различна и за нас.
Ала има надежда за всички нас, както и за пророк Йезекиил. Тя се корени в думата на Бога. Може да се открие само малко по-рано в предишната глава на книгата, в Йезекиил 36:26-27: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще вложа вътре у вас. И като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце. И ще вложа Духа Си вътре у вас и ще ви направя да постъпвате според наредбите Ми, да пазите законите Ми и да ги извършвате.“ От думите на ап. Павел става ясно, че онзи, който няма Божия Дух в себе си, на практика няма живот и е просто едни сухи кости в полето на смъртта. Но „ако обитава във вас Духът на Този, Който е възкресил Исус от мъртвите… ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който живее във вас“ (Рим. 6:11). В цялата Библия източникът на живот е само Един – Бог, от Когото произтичат благодатта и животът и Който ни ги дарява чрез Светия Дух.
Самото пророчество е апокалиптично. Но това не означава, че то е свързано единствено с последните времена. То ни насочва към истината, която Господ иска да разкрие на Своя народ.
Това огромно поле от сухи кости е самото олицетворение на Израил от времето, когато пророк Йезекиил служи на народа. Докато са отведени в плен, те смятат, че са загубили Божието благоволение, което се изразява в защита и благословение за народа в „земята, в която текат мляко и мед“. Историята на евреите е изключително интересна и тя винаги е била свързана с Яхве. Макар и никога да не са били голяма и могъща нация от рода на Асирия, Вавилон, Египет и Гърция, тяхната сила се е коренила във връзката им с Бога. Именно от нея е произтичал и животът им. Сега обаче Господ ги сравнява с поле сухи кости. Твърде сухи.
По време на двете могъщи източни империи Асирия и Вавилон Израил не е кой знае какъв фактор на международната сцена в Близкия изток. Всъщност след разделянето на царството на Северно и Южно, Юдея и Израил никога повече не оказват някакво сериозно влияние в района. На практика те остават две малки царства, разчитащи повече на търговия, отколкото на нещо друго, камо ли на военна мощ. Само чрез политически договори и бракове са можели да оцелеят на международната сцена между по-големите сили като Тир, Египет, Асирия и Вавилон. След като приключва Пленът, Юдея и Израил повече никога не се връщат към предишното си състояние, а какво да говорим за благоденствие. Годините на благоденствие са били при управлението на цар Соломон, а това време е отдавна преминало.
Особено внимание заслужава разговорът между пророка и Бога в това видение. Нека напомним ситуацията: Израил е смазан и народът е разпръснат. Аристокрацията и интелигенцията са отведени в плен в далечния Вавилон. Йерусалим и храмът са разрушени. Всяка надежда сякаш е изчезнала. В същото време сухите кости не дават кой-знае колко голяма надежда и затвърждават отчаянието у народа.
След като Йезекиил вижда, че народът е като това поле от сухи кости, Господ му задава риторичен въпрос: „Могат ли да оживеят?“. Единственият начин, по който може да отговори Йезекиил, е да се довери на Бога и на Неговата мъдрост и сила. „Господи, Ти знаеш“ е отговор на човек, положил упованието си във Всемогъщия. „Господи, Ти знаеш“ е същият отговор като „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие.“ За нещата, които не зависят от нас (а в един известен смисъл какво ли изцяло зависи от нас?), нашият отговор трябва да бъде: „Господи, Ти знаеш.“ Ние сме недостойни по същия начин, както Йезекиил вероятно се е чувствал недостоен в присъствието на Бога. В такъв случай най-добрата реакция е да оставим онова, което зависи от Бога, в ръцете на Бога. Тогава Той ще даде „изходен път“. Тогава Той ще извърши делото Си.
Следващият момент е най-важният в цялото видение. Господ включва Йезекиил в делото Си. Сухите кости се променят по Божията дума, но с участието на пророка. Господ го прави съучастник, съизвършител на това дело. Пророкът добре съзнава, че без Божията сила нищо не би могло да се извърши. Той е наясно, че нищо не идва от него – иначе не би казал: „Господи, Ти знаеш.“ Йезекиил се е предал изцяло на Бога и е готов да приеме всяка задача, която му се възложи.
„Ето, ще направя да влезе във вас дух и ще оживеете.“ Тези старозаветни думи, касаещи обновлението на Израил, ще бъдат по-късно използвани от ап. Павел. Той ще ги обвърже с Духа и възкресението на Христос. „Духът, Който обитава във вас – пише апостолът, – ще ви съживи и ще живее във вас.“ Почти хилядолетие след събитията, в които участва Йезекиил, ап. Павел припомня пред какво е бил изправен древният пророк, като заявява, че и Църквата се намира в подобна ситуация. Ала докато при Йезекиил полето сухи кости са Израил, то за Павел, а и за всички нас, полето сухи кости са онези, които имат нужда да бъдат докоснати от Божия Дух – тоест всеки един човек. Църквата не е само някакво продължение на Израил. Тя е „еклесия“ – събрание на всички онези, които са се предали на Бога. Едва след като Господ вложи Духа Си в полето със сухи кости, те ще оживеят и ще се превърнат в онази армия, която Той е замислил.
Където е Божият Дух, там има живот!
Безспорно тук става въпрос за възкресението на вярващите. Именно към това ни насочва апостол Павел. За да възкръсне човек обаче (и това е един от „недостатъците“ на тази истина), най-напред трябва да е бил мъртъв. Апостолът добре насочва вниманието ни към това. Господ възкресява онова, което е мъртво – изсъхналите кости, в които няма останал дори и малко костен мозък. Вероятно в този момент пленниците не са можели да си представят бъдещето и са смятали, че всяка надежда е изгубена. „Надежда тука всяка оставете“, гласи надписът над входа на ада в Дантевия Ад. Изоставени от всеки и всичко, ние може да си мислим, че всичко е изгубено – дори и надеждата, за която знаем, че умира последна.
Ето по тази причина възкресението, което ни дарява Бог, е толкова огромна изненада! Човек по никакъв начин не може да възкреси сам себе си. Това е видно и от полето сухи кости. Те не могат да направят нищо за самите себе си. Просто си съхнат. Единствената им възможна надежда е някаква външна сила да ги върне към живота и да ги привдигне. Възкресението от мъртвите не може да бъде предварително познато или планирано. Няма как да се насрочи такова събитие. Невъзможно е то да се променя по какъвто и да е начин, нито пък се предположи формата и степента му. Не! То се случва по Божията воля, и то в конкретен момент, който е угоден на Бога. Лъжем се безкрайно много, ако си въобразяваме, че знаем по-добре от Бога точния миг, когато ще се случи възкресението. Показателно в тази връзка е, че освобождението на израилтяните от Вавилонски плен идва не в момента, който самите те са смятали за подходящ. Месията се появява не в момента, който евреите са мислели за правилен. Той се разкрива не по начина, по който те са си представяли. Той е Господ на всички хора, а не само на онези, които евреите са искали.
Човекът желае нещата да се случват по неговия начин и на неговото време. Но чрез това видение Яхве се опитва да научи народа, че Той работи на Своето време по Своя начин. Независимо колко подходящо може да ни изглежда от човешка гледна точка времето за дадено нещо, никога не бива да забравяме, че ние не виждаме цялата картина и вероятно лъжем себе си. Да, за онези пленници град Йерусалим и неговият храм имат изключително важно значение. От тях зависи идентичността им като народ. Градът и храмът, в които обитава Господ, не може, не бива да бъдат унищожени. И все пак се случва именно това.
Нещо повече, доста преди това Господ вече ги е предупредил, че това ще стане, и то от ръката на езичници. Вече им е казал, че езически владетели ще бъдат определени да послужат като инструмент в Неговата длан – но това е останало непонятно за Неговия народ. В онзи исторически момент именно хората на Бога са онези сухи кости на полето. Кости, които Господ възнамерява да съживи и да превърне в могъща армия.
Днес всички ние сме сред тези сухи кости. Не само „невярващите“ хора, а и всички ние сме участници в процеса на възкресението. По Божията воля и дума ще се събере кост с костта, ще бъдем облечени в плът, жили, мускули, кожа и накрая – в дух и живот. Защото където е Божият Дух, там има живот!
И накрая, нека Господ ни дава благодатта си, та да вървим с Него по пътя на освещението. Без Божия дух, който ни води от святост към святост, не бихме могли да видим Бога, не бихме могли да се съберем кост с костта, да имаме жили, плът и кожа. Не бихме имали живот. Защото където е Божият Дух, там има живот!
