Има нещо странно в този човек, макар че е по-лесно то да се усети подсъзнателно, отколкото да се формулира рационално. Чистото му, но доста износено облекло сякаш намеква за провинциалност. Пристъпва плахо от крак на крак, но в същото време от него лъха една скрита решителност. Погледът му скача от човек на човек без да се спира задълго никъде. Но в мига, в който царят се появява пред събралото се множество, той сякаш изведнъж се отърсва от всичките си колебания, изправя рамене и викът му се извисява над глъчката: „В името на живия Господ, Израилевия Бог, на Когото служа, ти заявявам, че през тези години няма да падне роса или дъжд освен чрез дума от мен“ (III Царе 17:1).
След това се обръща и бързо напуска мястото, преди някой да каже или направи нещо.
През месец август честваме Илинден – празник, който българите обичайно свързват с Илинденското въстание, но зад който всъщност стои много по-древната история за пророк Илия – една от най-забележителните старозаветни фигури. В един от най-мрачните периоди от еврейската история той е използван от Бога, за да върне народа към Яхве.
Илия се появява изведнъж в III Царе 17 гл. в едно трудно време за северното еврейско царство, управлявано от цар Ахав. Бащата на Ахав, Омрий (885-874 г. пр. Хр.), поставя началото на третата царска династия. Неговото управление е доста продължително и носи относителна стабилност и просперитет на страната, но това е за сметка на духовното състояние на Израил, което става все по-лошо и по-лошо. За бащата на Ахав се казва, че е надминал в зло всички предишни израилеви царе (III Царе 16:25). След него, Ахав на свой ред надминава греховете на баща си (III Царе 16:31-33; 21 гл.). Неговото управление е белязано от корупция и беззаконие, а бракът му с финикийската принцеса Езавел довежда до немислимото – държавно налагане на религиозно идолопоклонство сред народа, избран от единствения истински Бог.
Сбъднатото пророчество на Илия за тригодишната суша, целяща да накара Израил да дойде на себе си, конфронтацията му с Вааловите пророци на планината Кармил и чудното му нахранване от врани са добре известни. Покрай тях обаче е лесно да пропуснем няколко други забележителни послания.
Първо, Илия е въведен в разказа по много странен начин. Единственото, което научаваме за него е, че произхожда от Галаад, от град на име Тесва[1]. Неговите родители, социално положение или начинът, по който си е изкарвал прехраната, са пропуснати. По всяка вероятност тази анонимност е преднамерена и цели да предаде определена идея: Илия може да бъде всеки, който е готов да чуе и да се покори на Божия призив. Във време, когато всички мълчат, Илия намира смелостта да пристъпи напред и да каже истината за Бога и за обществото, което Го е отхвърлило. Точно това превръща един обикновен човек в пророк. А може би в това се съдържа един скрит въпрос към нас самите.
Второ, библейският разказ не представя Илия като „човек от желязо“, а като обикновен смъртен, който се страхува, бяга за живота си и понякога дори се отчайва и губи надежда. В един момент (III Царе 19 гл.) той е толкова депресиран, че моли Бога за собствената си смърт, понеже чувства, че не може повече да понася всичко това. Вероятно ние също сме имали подобни моменти. Когато те дойдат, това не означава непременно, че нещо с вярата или посвещението ни не е наред. Не означава и че Бог ще се откаже от нас, понеже сме изпаднали в подобно състояние. Илия имаше още път пред себе си – и по всяка вероятност ние също. Депресията, дори отчаянието, може да са част от живота на вяра, но те нямат последната дума.
Трето, Божият глас към Илия идва по начин, различен от този, който очакваме – или дори на който се надяваме. „Господ му каза: Излез и застани на планината пред Господа. И, ето, Господ минаваше и силен вятър цепеше хълмовете и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не беше във вятъра. А след вятъра имаше земетресение, но Господ не беше в земетресението. А след земетресението – огън, но Господ не беше в огъня. А след огъня – тих и нежен глас. Илия, като го чу, покри лицето си с кожуха си, излезе и застана при входа на пещерата“ (III Царе 19:11-13).
Мнозина християни – включително такива, които искрено искат да служат на Бога – лесно се прехласват по големите, впечатляващи неща – сгради, служения, харизматични личности, впечатляващо говорене и голям брой хора. Божието послание обаче дойде до Илия, когато той отклони погледа си от вятъра, огъня и земетресението и го насочи към „тихия и тънък глас“. Само пред него той първо стана на краката си, а след това падна на лицето си. Може би ние трябва да се учим на същото.
Отвъд всички тези неща обаче, историята за Илия всъщност не е за него. Това е историята за Бога, Който никога не изоставя Своето творение, колкото и да е отвърнало то погледа си от Него. Божият гняв към всичко, което деформира прекрасния свят, който Той е направил: корупция, идолопоклонство, насилие или социална несправедливост, никога не угасва. Неговата любов винаги изпраща спасител. Илия е един от многото, които сочат към Христос – окончателният отговор на Бога, чрез Който Той побеждава злото и отваря пътя за Божието царство. А за нас тя остава едно напомняне, че Бог може и желае да ни използва – стига да сме готови да чуем и да отговорим.
______
[1] Според преданието град Тесва се е намирал на 12 км северно от р. Явок, на мястото на Ал-Истиб.
