На 31 октомври 1517 г. августинският монах Мартин Лутер закача на вратите на Витенбергската църква своите 95 тезиса и без да си дава сметка в този момент, поставя началото на движение, което историята ще запомни като протестантската Реформация. Този месец ние честваме нейната 500 годишнина.
Всеки юбилей може да бъде разглеждан, описан и анализиран по множество различни начини и от различни ъгли – от безкритичното идеализиране до свеждането му до нивото на чисто исторически и културен артефакт. Но за християните, които носят името на Реформацията тя трябва, освен всичко останало, да бъде и едно постоянно предизвикателство.
Първо, Реформацията трябва да бъде предизвикателство постоянно да се връщаме към основните истини, на които тя е наблягала. Християните трябва да се държат за Писанието като върховен авторитет за своята вяра и практика черпейки от него мъдрост и водителство как да живеят в един често объркващ свят (Sola Scriptura). Ние никога не можем и не трябва да си позволяваме да забравим, обезличим или маргинализираме неговото основно послание – че сме спасени по благодат (Sola gratia), чрез вяра (Sola fide) от Исус Христос, Който умря и възкръсна за нас (Solus Christus) и постоянно да отдаваме благодарност и слава на Бога за това (Soli Deo Gloria). Това трябва да бъде основното послание на всяка църква, която свързва себе си с наследството на Реформацията.
Второ, ние сме предизвиквани да виждаме Реформацията не като нещо приключило в миналото, а като процес продължаващ и в настоящето и тясно касаещ нашите собствени общности и животи. Много от проблемите, опасностите и нередностите – както богословски така и чисто практически – срещу които са се борели Лутер, Калвин и останалите реформатори продължават да са с нас. Те изискват нашият отговор, нашето действие, понякога дори наша собствена реформа(ция). Както добре се изразява датчанинът К. Е. Скидсгаард: „Всичко, което е проблематично за Църквата произлиза от тази двойственост: това е божията Църква, където работи и действа възкръсналият Господ и това е човешката църква, която постоянно трябва да бъде освобождавана от отстъплението и суеверието, от своята себеправедност и упорство. Отново и отново Църквата е изкушавана да стане една твърде религиозна и ревностна институция за пропагандиране на праведност, в която свободата на благовестието е заменено за робството на закона под една или друга форма. Църква, която става край за самата себе си и постановява своя собствен закон или охладнява чрез външни формалности е в опасност да стане отстъпила църква. Поради тази причина Бог постоянно повдига вражда срещу Църквата заради Църквата. Така Църквата трябва да бъде реформирана и винаги реформираща се (Ecclesia simper reformanda est).“
Трето, ние трябва да се учим от духа, а не просто от буквата на Реформацията. От една страна това означава да позволим Писанието да бъде съдия стоящ над нашите собствени практики и традиции – дори над тези на самите реформатори. Това, което „те“ (които и да са тези „те“) са казвали или правили не може да бъде достатъчно и окончателно основание просто да го копираме безкритично или третираме като недосегаемо. И макар да са били искрено убедени, че това, което вярват и правят е правилно реформаторите вероятно биха били ужасени ако разберат, че са третирани от своите наследници като непогрешими.
От друга страна съвременните християни неминуемо ще се изправят пред ситуации и проблеми, които нямат аналог от времето на Реформацията (или от кое да е друго време). В тези случаи ние отново ще трябва да вземаме решения водени от нейния дух, а не от буквата. Отново и отново ще трябва да си задаваме въпросите дали това, което правим е вярно на Писанията, отразява централното евангелско послание, прославя Бога, показва любов и съдържа практическа мъдрост – понякога без да сме съвсем сигурни за верния отговор, а понякога страхувайки се, че ни липсва силата да постъпим така както знаем, че е редно. Отново и отново ще трябва да правим избор дали да поставим верността пред прагматизма и успеха. Тези избори – като лични така и за целите ни общности – в края на краищата ще са нашите лични изпити, които ще покажат дали ние сме останали верни на Реформацията, с чието име се наричаме и която днес честваме.
Реформацията е много неща, но тя със сигурност е едно предизвикателство за тези, които се наричат с нейното име. Всъщност това е нещо естествено и е единственият начин тя да престане да бъде просто едно отминало историческо събитие и да се превърне в наша реформация. Тя е ценно наследство, но и голяма отговорност, благословение, но и изпит, който трябва да бъде положен в реалния живот на нашето съвремие в началото на XXI век.
Честита Реформация!
____________
Илюстрация:
Лутер пред райхстага в град Вормс на 18 април 1521 г., художник: Антон фон Вернер, 1877 г. (източник: Wikimedia)
