Войната в Украйна разбуни още повече духовете на и без това разделеното заради пандемията общество. Някои християни заеха противоположни позиции по отношение на воюващите страни и това допълнително ни отчужди едни от други. И тъй като знаем, че Голямата заповед включва задължението да обичаме „ближния“, сега се чувстваме някак гузни. Дали не се оприличихме на онзи законник, който в желанието си да се оправдае, попита: „А кой е мой ближен?“
Сякаш Исус разказва Притчата за добрия самарянин не само за да ни изобличава, а и за да ни насърчава и мотивира. Тя е изключително актуална за днешната ситуация и не е нужно да се напрягаме особено, за да разпознаем главните действащи лица и сред нас.
Не ни ли напомнят самотните украински жени и деца за нападнатия и ограбен от разбойници човек, лежащ безпомощно на пътя? На нашия път! Вярно, някои сред нас се дразнят от добрия им външен вид, от хубавите им коли, но знаем ли какво им е наистина отвътре? Завиждаме им, че са настанени по курортите, но питаме ли ги какво са загубили?
Ако се поинтересуваме, ще научим покъртителни истории за преживени ужаси, изоставени близки, разрушени домове и попарени надежди. Нека да не гледаме външното! Тези хора са пребити и голи отвътре. Може да ни изглеждат като всички останали туристи, но нека не се заблуждаваме. Човек, който няма къде да се върне, не е турист!
Нападнатият на пътя човек от притчата на Исус е непознат. Без биография и идентичност, без информация какъв е, откъде е, дали е добър или лош. Напълно анонимен. Нямаш причина нито да го обичаш, нито да го мразиш. Може би тази негова анонимност го прави и още по-безпомощен. Но от друга страна, точно тя е предпоставка за най-пълно разкриване на истинската същност на онези, които го срещнат.
Евреите, на които Исус разказва тази притча, възприемат като „ближни“ единствено своите сънародници и в частност – семейството си, роднините си. Към останалите най-често се отнасят с неприязън или предпазливост. Но от друга страна те знаят, че техният Бог е специално загрижен за сираците, вдовиците и чужденците. Самите евреи са били дълго време изгнаници в чужбина, страдали са много и затова Бог ги призовава на свой ред да проявяват състрадание към слабите, уязвимите и нуждаещите се. Може би наистина за тях е бил труден изборът между това, да бъдат верни към своите си – и в същото време показват състрадание към непознатите и странниците.
Свещеникът и левитът от Притчата за добрия самарянин, както знаем, са представители на еврейския народ. И двамата виждат лежащия на пътя човек, но го подминават. Те не знаят какъв е той, дали е евреин или езичник, не знаят и неговия характер. Ясно е, че се нуждае от помощ, и все пак го заобикалят. Може би си имат своите основания да постъпят по този начин, ала причината определено е в тях, а не в човека. Той е безименен. Той е просто човек, изпаднал в нужда.
Познаваме ли подобни хора около нас? Такива, които делят останалите на свои и на чужди. Които си следват някакви определени съображения и ги смятат за достатъчна причина да подминават хората, които очевидно са в нужда. А дали и за нас всички тези чужденци, които срещаме ежедневно по улиците, не са една анонимна тълпа от туристи?
Но колко насърчително е, че можем да срещнем и самаряни! И сега целта не е да вземем да ги идеализираме. Забележете, самият Исус, който разказва притчата, не слага какъвто и да е етикет на самарянина. Не го нарича милостив или добър – това определение ние сме го добавили, и то по-късно. Самарянинът е просто случайно минаващ непознат, който решава просто да стори добро на човека в канавката. Може би също е бил пребиван и ограбван. Или може би просто си представя какво би искал да направят за него, ако самият той се окаже в подобна ситуация. Един човек заварва друг, който е в безпомощно състояние, и без много да му мисли, действа…
Срещали ли сме подобни безименни помагачи? По време на бедствия и катастрофи те винаги се появяват отнякъде. И в такива случаи няма значение дали са християни! Не знаем мотивите им, а е възможно и те самите да не си дават сметка защо помагат. Но едно е сигурно: Бог ги изпраща! Защото Той е милостив и състрадателен.
Още по-насърчително е обаче да виждаме как отделни вярващи или пък цели църкви и мисионерски организации съвсем безкористно (а не като гостилничаря, който го прави срещу пари) жертват време и ресурси, за да помагат на бежанците от Украйна. Правят го от сърце, анонимно и без очакване за отплата или благодарност. Просто се радват да подарят мъничко внимание и утеха на тези жени и деца посред цялата тази потискаща неизвестност, апатия и дори враждебност около тях.
Наистина има нещо красиво в цялата тази анонимност. Тя не омаловажава стореното от хората. Напротив, разкрива не само тяхната, а и нашата същност.
