Ако те плесне някой по дясната буза,
обърни му и другата.
Матей 5:39
Христос донася най-хуманното учение за мир и разбирателство между хората, за простителност и любов. Той казва: „Ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата.“ С това Той ни учи да не сме отмъстителни, а да отстъпваме на околните, когато ни засегнат. Старият завет учи на справедливост до степен на отмъщение: „Око за око, зъб за зъб.“ Но Христос проповядва мир и любов. Той донася закона за любовта. Учи ни, че не бива да отмъщаваме, че не трябва да искаме на всяка цена да си разчистим сметките с човека, който ни е сторил зло. Но да се издигнем, да се възвисим над него. Това става, като му простим. Нещо повече, Исус не само отменя закона „око за око и зъб за зъб“, но и казва: „Не се противете на злия човек; но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата“ (Мат. 5:38-39).
Някои казват, че това е безхарактерност и малодушие, но всъщност е възвисяване. То е издигане над дребнавото. Това значи: „Не отвръщай на грубиянина, иначе ще станеш като него. Затова прости и забрави.“ Но е и нещо повече. То е да покажеш на другия, че освен зло и отмъстителност в живота съществуват любов и простителност. Това е урок, който може силно да въздейства върху виновния и той да се замисли и покае.
Когато Исус е арестуван в Синедриона, „един от служителите… удари плесница на Исус“. Как постъпва тогава Исус? Защо не обръща другата буза, а вместо това го пита: „Защо ме биеш?“ (Йоан 18:23). Исус не противоречи ли сам на Себе Си? Сякаш има противоречие между думи и дела!
Тук се касае за авторитета не на човека Исус, а за авторитета на Божия Син. Той е арестуван заради това, че „се прави“ на Бог, и ако си премълчи, значи че е съгласен с твърдението и отношението им. Исус търпеливо понася плесницата. Той не отвръща с грубост, нито прибягва до някакво божествено чудо, за да се докаже.
В същото време Той иска да изобличи служителя, който Го съди, че не спазва закона. Всъщност първосвещеникът, който претендира, че спазва закона, го нарушава, като несправедливо Му удря плесница. Освен това според закона затворник, който все още не е осъден, не се бие. А Исус в нищо не е нарушил закона. Тогава защо Го бият? Целта на Исус е да покаже, че Го съдят, че е нарушил закона, а всъщност самите те нарушават закона: „Ако съм казал нещо зло, посочи злото, но ако е добро, защо ме биеш?“ (Йоан 18:23), пита Исус.
От друга страна, Исус ни показва, че правилото „да обърнеш и другата буза“ не бива да се взема буквално. То не е абсолютно задължително. За всяка ситуация е нужна мъдрост. Трябва да се водим от разума, а не от чувствата, както прави Исус.
В Деяния на апостолите 16 глава има подобна ситуация. В резултат на проповедта на Павел и Сила в град Филипи повярват група хора. Подбудени от народа, „градските съдии им разкъсаха дрехите и заповядаха да ги бият с тояги. И като ги биха много, хвърлиха ги в тъмница“ (Деян. 16:22-23). На сутринта съдиите нареждат на тъмничаря да ги пусне, но апостол Павел не пожелава така тихомълком да ги освободят. Той протестира: „Биха ни публично, без да сме били осъдени – нас, които сме римляни, и ни хвърлиха в тъмница. А сега тайно ли ни извеждат? Така не става; но те нека дойдат и ни изведат“ (Деян. 16:37). Като чуват това, градските съдии от страх „дойдоха и ги помолиха да бъдат снизходителни, и като ги изведоха, поканиха ги да си отидат от града“ (Деян. 16:39).
Защо апостол Павел не отстъпва? Защо мирно и тихо не си отива, а настоява градските съдии да ги пуснат? Нали самият Павел ни учи да отстъпваме и да живеем в мир и разбирателство с всички? Той пише на коринтяните: „Защо по-добре не оставате онеправдани? Защо по-добре да не бъдете ограбени?“ (I Кор. 6:7).
Първо, апостол Павел не се страхува от страдания. Целта му не е да ги избегне и затова той не казва, че е римлянин, преди да бъдат бити.
Второ, той протестира, защото го наказват в качеството му на християнин. Настоява отношението към християните да е по-справедливо. Факт е, че те са малтретирани като Христови благовестители. Именно затова искат да бъдат реабилитирани, т.е. правата им на християни да бъдат защитени.
Съдиите нарушават закона, като ги затварят и бият без съд. А когато разбират, че са римляни, тихомълком променят отношението си. Поради това апостол Павел е подбуден не от лична обида и неправда, а от несправедливото отношение към тях като християни. Павел се стреми не към почести, а към справедливост – и то не толкова за себе си лично, а за благовестителите и за Христовото дело.
Както за много други неща, така и за отстъпчивостта е нужна мъдрост. Не трябва буквално при всяко недоразумение сляпо да се отстъпва. Отстъпчивост означава да се откажеш от дадено нещо в полза на другиго. Важно е дали твоето решение да се откажеш ще допринесе полза или вреда на другия човек. Има случаи, при които важи правилото от Притчи 25:26: „Праведният, който отстъпва пред нечестивия, е като мътен извор и развален източник.“ С други думи, ако отстъпваме от принципите си пред нечестиви хора, ние съгрешаваме. Тоест ставаме като мътен и развален извор, чиято вода вече не става за пиене, а е заразна за хората. Вижте също Притчи 28:4: „Които отстъпват от закона, хвалят нечестивите, а които пазят закона, се противят на тях.“
Този стих категорично казва, че отстъпките трябва да имат граници. Не може да отстъпваш на човек за нещо, което нарушава принципите и основите на вярата. Законът осъжда нечестивите. А нарушаването на закона е грях и ние следва да се противопоставяме на греха.
Силен е контрастът между следните два последователни стиха в Притчи 26 глава: „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен на него“ (4 ст.) и „Отговаряй на безумния според безумието му, да не би да се има за мъдър в очите си“ (5 ст.).
Тези два стиха показват, че невинаги трябва да постъпваме по един и същи начин. Много фактори имат значение: каква е ситуацията, за какво става дума и пр. Ако някой хули, ние няма да хулим като него. Ако се хвали, не е нужно да се хвалим повече от него. Ако казва лъжа, а ние не можем да му докажем, че не е истина, безсмислено е да спорим. Изобщо не е нужно да падаме на нивото на неразумните.
При други случаи обаче мъдрият човек трябва да използва мъдростта си и да му направи забележка. Особено ако с мълчанието си дава основание на глупавия да се мисли за прав или да смята, че ти си слаб, страхлив или невежа. Тогава следва да му се отговори, като отговорът невинаги трябва е словесен. Може да бъде реакция: с държание, с израз. За всеки случай трябва да търсим мъдрост от Бога, а не слепешком, без да разсъждаваме, буквално „да предлагаме бузата си“ или да придружаваме глупавия в неговия път.
Словото съветва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички хора“ (Рим. 12:18). С други думи, не всичко зависи от нас, но ние трябва да полагаме усилия да живеем в мир с всички, без да отстъпваме на всяка цена. Да не е за сметка на нашата съвест, нито на библейските принципи.
Ще ни трябва много мъдрост. „Мъдростта, която идва отгоре, първо е чиста, после миролюбива, ненатрапчива, отстъпчива, пълна с милосърдие и добрини, безпристрастна и искрена“ (Яков 3:17). За да не прекалим в отстъпчивост или от страх да не злоупотребим с нашата отстъпчивост, е нужен баланс. За да постигнем този баланс, е нужна тази мъдрост, която описва Яков. А тя идва отгоре.
Нека винаги, при всички обстоятелства, да търсим мъдрост свише!
