Традиционно 24 май, Денят на българската писменост, просвета и култура, е един от най-тачените празници у нас. През IX век св. Константин-Кирил Философ, брат на св. Методий, създава глаголицата с чисто мисионерска цел. Като духовник с апостолско призвание, той желае да разпространи византийската християнска вяра сред неграмотните славянски племена. По-късно ученици на светите братя, намерили убежище в България, разработват и въвеждат опростения вариант на глаголицата, известен днес като кирилица, като средство за духовна просвета. Освен техните мисионерски цели, княз Борис I има и други причини да желае българска писменост: утвърждаване на българската държавност, национално самосъзнание и култура.
Резултатът от мисионерския плам на учениците Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий са двете книжовни школи в Преслав и Охрид, които стават средища за подготовка на огромен брой свещеници и учители. Само св. Климент, според свидетелството на неговия житиеписец Теофилакт, успява да обучи за седем години в Охрид над 3500 учители и свещеници. Азбуката е едно от първите неща, на които учениците се обучават в училище, за да се ограмотят. Все по-популярна става тезата, че азбучният акростих с неизвестен автор, който е достигнал до нас[1], се е използвал именно за по-бързо научаване на азбуката. Той разказва за силата на писаното слово, има поучително съдържание, насърчаващо придобиването на ум и разум чрез грамотността и започва с Аз-Буки („Помни буквите“). Буквите тогава са били от основно значение за интелектуалното и духовно развитие на учениците.
Този призив днес като че ли не достига до съзнанието на голяма част от подрастващите. Въпреки огромните усилия и средства, които се хвърлят за реформиране и обновяване на образователната система, през 2015 г. България заема позорното 60-то място по грамотност, като пред нас се нареждат развиващи се страни като Куба, Тонга и Таджикистан[2], а днес, макар че има придвижване нагоре в класацията, все още е в редиците на изоставащите. Като част от новата младежка интернет култура в България широко разпространение намира т. нар. шльокавица или маймуница. За недостатъчно грамотните това е един удивителен начин успешно да избегнат усвояването и прилагането на граматическите, пунктуационните и стилови правила на литературния български език. Освен това в славните времена на шльокавицата да пишеш съкращения като кп („какво правиш“) и здр („здравей“), и особено заемки от латинския вариант на този особен правопис като ROFL („rolling on floor laughing“, букв. „търкалям се на пода от смях“) и OMG („Oh, my God“, т.е. израз на изненада, шок или силно вълнение) беше начин да покажеш, че си модерен и интелигентен човек, който е наясно с развитието на виртуалната и „бордюрна“ езикова норма. За нещастие на такива поборници на бордюрния правопис, днес все повече хора се възмущават от маймуницата и латинизацията на писмената реч и изискват в социалните мрежи да се пише на чист български език.
Ще изразя една моя теория, макар да съм сигурен, че сериозните филолози (доколкото все още се намират) биха я атакували и отхвърлили: Дали не можем да твърдим, че България е откривател на шльокавицата? Според мен не е грешка да се търсят корените ѝ в старобългарския, т. нар. църковнославянски език, който все още се употребява в църковната иконопис и литература. Съкращения като Г҇ди, Г҇ди, Вл҇ко („Господи, Господи, Владико“) и I҇С Х҇С („Исус Христос“) вероятно показват наченки на маймуница в най-четените книги по това време. А и не трябва да забравяме, че българският език е дал на света такъв многозначителен възглас като краткото и ясно „У!“ (придружен със специфичен жест с дясната ръка), както и безподобните частици за отрицание „Ъ-ъ!“ или „Тц!“. Аз съм на мнение, че ние, българите, трябва да сме горди, че сме дали на света не само кирилицата, но и шльокавицата! И ако все пак някой сериозен филолог не се съгласи с моята теория, мога само да му заявя, че саботира цивилизационния потенциал на нещо така изконно българско като маймуницата. Дори виден познавач на бордюрната езикова норма като Бай Ганьо би се изсмял в лицето на такива антипатриоти…
Но да се върнем на темата за буквите. За да помним и да ценим българския език и реч, преди всичко трябва да познаваме и ценим българската история и култура – и особено ролята на християнската вяра за затвърждаването ни като народ, с една култура и един език. Първите думи, които светите братя Кирил и Методий записват на славянски език, са евангелските думи „В начало бе Словото“ (Йоан 1:1), а първите книги, които преписват на старобългарски език техните ученици, са богослужебни. Божието слово, написано и четено на говорим български език, е било, а и днес продължава да бъде най-достъпното средство за опознаване на истината за делото на Спасителя Христос. То носи надежда и спасение на всички българи, които се отвърнат от идолите си и се доверят на Господ Исус Христос. Това вече шльокавицата не е способна да постигне, а единствено Църквата, проповядваща Божието слово на чист български език и със силата на Светия Дух!
„Помни буквите, учи се да говориш!“
[1] Азь, Боукы, Вѣдѣ, Глаголи… – в превод: „Помни буквите, учи (се) да говориш! Добре е да живееш здраво (стъпил) на земята! Защото, хора, запомнете, тя е наша опора. Изричай словото твърдо! Нагоре всеки да лети! Върви! Избягвай червея! Покорявай висотите! Ти, мъж, ти юноша, вие хора! Човече! С ум и разум! Във вярна посока и с ясно съзнание (върви)! Напред! До края!“
[2] Според класацията на World Population Review (https://worldpopulationreview.com/country-rankings/literacy-rate-by-country).
