14 авг. 2022 г.

Писанието – тайнство на Реформацията

Протестантската реформация от XVI век поставя под съмнение повечето тайнства, приемани от Католическата църква, признавайки само две: кръщението и Господнята трапеза. Самата дефиниция за тайнство обаче не се променя и популярното определение на Бл. Августин – тайнството е външен и видим знак на вътрешна и невидима благодат – продължава да е валидно. Лутер го модифицира като външен знак, свързан с Божие обещание, но резултатът не е особено различен.

Забележително е обаче, че макар обикновено да не се изразяват официално по този начин, реформаторите виждат основаната върху Писанието проповед по един доста сакраментален начин. Подобно на кръщението и Господнята трапеза, тук имаме външен знак, зад който стои вътрешна благодат, или външен знак, свързан с обещание – всъщност с повече от едно. Въпреки това е важно да направим някои уточнения.

Първо, макар да има смисъл, в който може да се каже, че Писанието е Божие слово, истинското Божие Слово всъщност е Исус Христос. Именно Неговия глас християните искат да чуят в Библията. С оглед на това може дори да кажем, че Писанието няма свой собствен самостоятелен авторитет, а получава такъв от Бога поради решението на Христос да упражнява Своя авторитет в света чрез откровението, дадено в Библията. Подобна формулировка предпазва християните от ереста библиолатрия – т.е. поклонение пред Писанието. Единственият, на Когото можем да се покланяме, е триединният Бог, Който ни се е разкрил в Писанието като Отец, Син и Свети Дух.

Второ, реформаторите виждат Словото като тайнство не толкова в неговата писмена форма, колкото в акта на проповядването му. Именно тогава то става действено и чрез Духа се превръща в благодатно средство, което докосва сърца, изобличава света за „грях, правда и съдба и води хора при Христос. Не е никак чудно, че в книгата Деяния на апостолите актът на проповядване се описва именно като предаване на Божие слово (напр. 4:31; 11:1; 13:5,7,44; 18:1), макар апостолите със сигурност да са правили нещо повече от това, просто да четат Библията на глас. По подобен начин Втората хeлветска изповед (1563 г.) заявява ясно: „Проповядването на Божието слово е Божие слово“ (1 гл.). Така Писанието функционира като тайнство не когато то е затворена книга, а когато се използва за това, за което е дадено – т.е. когато се проповядва активно, когато се тълкува правилно и когато разкрива благовестието ясно.

Трето, Писанието действа като тайнство, когато сочи към Христос. Третирането му като алманах във всяка област за търсене на някакво езотерично познание е изначално погрешна употреба – макар днес да е широко разпространена в някои християнски среди. Извличането на богословски системи може да има своето място и полза, но ако това в крайна сметка не води до по-ясно познаване на Христос, може да се окаже „пропускане на целта“. Духът и центърът на Писанието е самият Христос. Ранната църква е разполагала единствено със Стария завет и въпреки това е виждала навсякъде в него своя Спасител. Ние можем да сме скептични към някои екзотични екзегетични примери от това време, но самият факт, че дори когато не са разполагали с Новия завет, християните са били в състояние да срещнат Христос на страниците на Писанието и да се нахранят с Него, е нещо, което би трябвало да бъде постоянен пример за нас. Какво по-добро, по-ценно и по-спасително всъщност бихме могли да намерим там? Ако Христос липсва, нашите често дребнави спорове и претенциозна дисекция на библейски стихове не могат да са нищо повече от злоупотреба с Божия дар. 

Четвърто, Писанието е спасително тайнство, когато води към praxis, т.е. към реално приложение на това, което сме научили. Без по никакъв начин да омаловажавам значението на знанието – включително доктриналните познания в християнския живот, самò по себе си то не е достатъчно. Единствено когато се прилага на практика, то може да даде произвежда предназначения плод. От казаното дотук това би трябвало да е напълно естествено заключение. Когато се среща с възкръсналия Христос, хранещият се със Словото се облича с Него и започва да Го следва като Господ и Спасител – все по-близо и по-посветено. Това е целта на Библията. Именно този практически аспект ясно се откроява в II Тимотей 3:16-17: „Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено подготвен за всяко добро дело.“

Бог е поставил пред нас трапеза „по-сладка от мед и от капките на медена пита“ (Пс. 19:10). Тя „възвръща душата, два мъдрост на простия, всели сърцето, просвещава очите“. Нейната благодат ни дава най-истинското тайнство – самия Христос – не като интелектуално, историческо познание, а като източник на живота, Който с любов ни предлага разчупеното Си тяло и пролятата Си кръв. И докосването до тази реалност не може да е нищо по-малко от тайнство.

Tolle lege – вземи, чети.

Similar Posts