Иконоборческата криза е един от най-важните и интересни моменти от историята на източното християнство, а нейното наследство и отзвукът, който предизвиква, продължава да се усеща и до днес.
| източник: newliturgicalmovement.org
Произходът и началото на изображенията в ранното християнство е донякъде спорен, но няма съмнение, че те се появяват на доста ранен етап. Пример за това са катакомбите и запазената домашна църква Дура-Европос от III век (вж. вдясно).
От IV век нататък изображенията се ползват с все по-голяма популярност като постепенно се открояват определени стилистични техники. Едно от най-интересните развития представлява известното 82-ро правило от Трулския събор (692 г.), според което от този момент нататък Христос трябва да се изобразява не метафорично като агне (вж. Йоан 1:29), а като човешка фигура.
Въпреки това иконопочитанието не е напълно единодушно. В християнските среди от самото начало има хора, които го смятат за нарушение на Десетте Божии заповеди и виждат като приемливи изображения на Христос единствено хляба и виното, използвани при Господнята трапеза. Древният събор в Елвира (305 г. сл. Хр.) постановява, че в църквите не трябва да присъстват картини, а църковни отци като Евсевий Кесарийски и Епифаний Кипърски се изказват против изображенията.
Тези настроения се засилват през VIII и IX век. Една от причините вероятно е набиращият сила ислям. Той е монотеистична религия и неговите привърженици възприемат като идолопоклонство в използването на изображения. Това допълнително засилва техния антагонизъм към християните. Някои византийски императори забелязват тези тенденции и решават да вземат мерки. През 726 г. Лъв III (717-741 г.) определя официална политика против иконите и през 730 г. тяхното почитане е забранено. Император Константин V (741-775 г.) втвърдява мерките срещу иконите. През 754 г. той свиква събор, на който тяхната употреба се забранява. Започва гонение на несъгласните с неговата разпоредба, което продължава и при царуването на следващия император Лъв IV (775-780 г.). Въпреки това Римската църква отказва да се съобрази и продължава да подкрепя употребата на изображения.
След смъртта на Лъв IV, неговата съпруга императрица Ирина, заедно с патриарха на Константинопол Тарасий, свиква през 787 г. Втория Никейски събор (приеман за последния от седемте вселенски събора). Там се взема решение в полза на иконите и на тяхното почитане. Тази победа обаче е сравнително кратка. През 813 г. иконоборците отново получават власт при възцаряването на император Лъв V (813-820 г.) и през 820 г. употребата на икони отново се забранява на църковен събор. Започва т.нар. втори иконоборчески период, който завършва със смъртта на император Теофил през 842 г., когато иконопочитанието е възстановено в църквите от неговата съпруга императрица Теодора. До днес това събитие се чества от Православната църква като „победа на Православието“.
Отношението на протестантските църкви към тези събития е доста сложно и разнолико. По времето на Реформацията от XVI век така наречените „реформирани църкви“ застават твърдо против богослужебната употреба на икони, макар днес това далеч да не е толкова общоприето. Други крила като лутераните и англиканите (както и методистите) са склонни да приемат Седмия вселенски събор и изображенията, но често остават резервирани към някои практически аспекти на употребата им, които според тях създават предпоставки за идолопоклонство. При всички случаи обаче протестантите трябва да знаят и да оценят поне два специфични нюанса на иконоборческата криза.
Първо, понятието „икона“ е доста по-широко, отколкото предполагат повечето хора днес. Най-общо то се отнася до всяко нещо, което представя аналогия с конкретна личност или събитие. По този начин всеки човек се явява икона на Бога, по Чийто образ и подобие е създаден. Както казахме по-горе, икони на Христос се явяват хлябът и виното в Господнята трапеза. Икони са още Библията и кръстът, а Йоан Дамаскин вижда по този начин и дванадесетте камъка, които племената на Израил поставят за спомен на брега на река Йордан, след като я пресичат (вж. Ис. Нав. 4 гл.). Примерите лесно могат да се умножат. В тази светлина твърдението, че протестантските църкви не използват икони, се оказва поне донякъде спорно.
Второ, в един по-тесен, но изключително важен смисъл, иконоборческият спор е по своята същност христологичен. Това е така понеже исторически основното несъгласие между страните е дали е възможно Христос да бъде изобразяван. Защитниците на иконите твърдят, че след въплъщението на Исус Бог може да бъде изобразяван, понеже лично е слязъл между нас и се е разкрил в човешки образ.
Другата страна възразява, че за да бъде автентично, изображението на Исус трябва да включва както човешката, така и божествената Му природа. Божествената обаче не може да бъде изобразявана, понеже по дефиниция е непостижима за хората. От друга страна, ако иконата изобразява единствено човешката Му природа, достигаме до ереста на несторианството, която разделя двете природи в личността на Христос. Ако пък изобразяваме някаква смесена природа, достигаме до друго единодушно отхвърлено от Църквата учение: монофизитството.
Този сериозен аргумент известно време се оказва доста костелив орех. Неговият отговор е даден от някои от най-значимите участници в спора като Патриарх Никифор I (806-815 г.), Йоан Дамаскин и Теодор Студит. Те обясняват, че изображението на Христос не е изписване нито на човешката, нито на божествената Му природа, още по-малко пък на някаква трета, смесена природа. Това, което се изобразява, е Неговата личност или ипостас, която е съставена от две природи, но е напълно видима и изобразима ‑ също както самият Христос е бил видим и разпознаваем, докато е живял на земята. Това представлява фино използване на решенията на Халкидонския събор от 451 г. (признаван практически от всички протестанти) и нагледно показва, че неговата сложна дефиниция съвсем не е просто интелектуално упражнение, лишено от практическо приложение. По този начин това обяснение утвърждава истина, която би трябвало да е скъпа на всеки протестант.
Без съмнение, разногласията между протестантите по отношение на Седмия вселенски събор, изображенията и начина на тяхната употреба, ще продължат и в бъдеще. В този дебат обаче е необходимо да пристъпваме към този исторически и богословски въпрос информирано и осмислено, с ум и сърце, които искрено търсят отговори, а не предполагат, че от самото начало имат такива.
