Александрийската школа е най-древният център на християнското богословие. Тя възниква в Александрия – втория по значимост град в Римската империя, с население от около един милион души през първите векове сл. Хр. Специфично за този град е съчетанието и взаимодействието между гръцката и древната египетска култури, както и силното влияние на значителна юдейска общност. Още от предхристиянската епоха Александрия е утвърдено литературно и образователно средище. В града се намира прочутата библиотека с около 700 000 книги и ръкописи. Именно тук се срещат и взаимодействат различни идейно-религиозни течения – неоплатонизъм, гностицизъм, мистични култове и юдаизъм.
Според църковното предание основател на църквата в Александрия е евангелист Марк. От края на ІІ век все по-широка известност придобива дейността на Александрийската катехизисна школа. За неин първи настойник се счита Пантен, който вероятно стъпва върху наследството на по-ранни поколения християнски учители. По-цялостна и систематична програма на школата обаче развива Климент Александрийски.
Александрийската школа насочва вниманието си към метафизичните измерения на вярата, отчасти под влияние на философията на Платон. Нейните представители използват специфичен метод и стил, които включват терминология от класическата гръцка философия, водени от убеждението, че „Бог не е оставил творението без Свои свидетели“, наред със свидетелството на Свещеното писание. В тълкуването на Писанията често се прилага алегоричният метод.
Школата преживява периоди на разцвет и упадък в течение на няколко века. Тя се утвърждава като мощен център на богословски дебати по най-основните въпроси на християнската изповед на вяра, особено в контекста на първите вселенски събори. Именно в този период Александрийската школа играе съществена роля при обсъждането и формулирането на решенията, свързани с Първата и Втората христологични кризи, които стоят в центъра на съборния дневен ред.
Климент Александрийски (ок. 150–215/220 г.) е роден вероятно в Атина, в семейство на езичници, с името Тит Флавий Клеменс. Датата на неговото обръщение към християнството не е известна, но е ясно, че решаващо влияние за това оказват заниманията му с различни философски учения, които по-късно оставят траен отпечатък и върху богословската му мисъл. Събитието, което определя в най-голяма степен неговата интелектуална ориентация, е пътуването му до Александрия. Там той е силно впечатлен от беседите на Пантен, става негов ученик и впоследствие го наследява като водач на Александрийската школа около 200 г. сл. Хр.
Оценката на богословието на Климент не е еднозначна. В редица отношения то носи белезите на мисленето от епохата на елинизма. Още Фотий, патриарх на Константинопол през IX век, отправя остра критика към съчинението Хипотези, приписвано на Климент и по-късно изгубено. Според свидетелството на Фотий това произведение съдържа редица неортодоксални, а дори и еретични идеи, сред които и учението за вечността на материята. Въпреки тези критики Климент остава в църковната история като изключително влиятелен и значим автор.
Климент приема, че вярата може да бъде защитена и задълбочена чрез изучаването на философията. Същевременно той ясно съзнава опасността от елинизация на християнството и води решителна полемика срещу гностицизма. На тази ерес Климент противопоставя християнския „гносис“, който разпознава и използва „скритите съкровища на истината“, разпръснати в различните философски системи. В този смисъл Климент Александрийски често се определя като основател на спекулативното богословие.
Най-известните му съчинения образуват трилогия, посветена на пътя на човека към познанието на Бога: Увещание на гърците, Педагог и Стромати. Климент изгражда своето богословие, като поставя в неговата основа учението за Логоса – идея, която доминира в цялата му мисъл. Логосът е Творецът на света. Той е единственото божествено проявление в старозаветния закон, както и във философията на гърците, а когато настъпва времето – в Неговото собствено въплъщение.
Климент защитава учението, че Логосът, заедно с Отец и със Светия Дух, съставя Божествената Троица. Само чрез Неговото посредничество човек може да познае Бога, тъй като Отец остава непознаваем.
Логосът е Божественият разум. Той е Учителят, Наставникът на вселената, Законодателят на човечеството. Той е също Спасителят на човешкия род и Съзидателят на новия живот. Този нов живот започва с вяра, напредва чрез знание и съзерцание и води, посредством любов и милост, към безсмъртие и обòжение (θέωσις, „деификация“). Христос е въплътеният Логос, Бог и човек, чрез Когото имаме достъп до живота на Бога. Христос е слънцето на правдата.
Климент твърдо защитава и съществуването на една-единствена Църква. Той я нарича Девица-майка, която храни децата си с млякото на Божието слово. В Църквата съществува йерархия на служенията – епископат, проповядване и диакония – която според него отразява йерархията в служението на ангелите.
Климент изповядва боговдъхновеността на Писанието, но същевременно предупреждава, че библейските текстове може да се използват превратно от хора, които не ги приемат в тяхната цялост, изваждат отделни думи и изрази от контекста и изопачават смисъла им.
В учението за греха и покаянието Климент развива собствени виждания, повлияни от културната среда на неговото време (които могат да бъдат открити и при по-късни автори). Според него грехът на Адам се състои в отказа му да бъде обучаван от Бога. Грехът не се предава по наследство, а като последица от лошия пример, който прародителят на човечеството дава на своето потомство. Може да се предполага, че по този начин Климент цели да предпази християните от влиянието на гностицизма, който внушава, че материята по природа е носител на злото.
Мисълта на Климент относно брака и женитбата е изцяло ортодоксална. В брака той вижда сътрудничеството на човека с Твореца: „Човекът се изявява като образ на Бога, когато сътрудничи на Бога в създаването на човеци“. Раждането на деца обаче не е единствената цел на брака. В него се упражняват и утвърждават добродетели като взаимна любов, взаимопомощ и сътрудничество, които свързват съпрузите в трайна и дълбока връзка. Същевременно е известно, че самият Климент никога не се е женил. Той отбелязва и че „ние хвалим девството на тези, на които Бог го е дарил“ (Стромати, 3, І, 4). И тук ясно личи последователната му борба срещу влиянието на гностицизма, който отрича брака.
Климент тясно свързва учението за Логоса с учението за тайнствата. Подобно на други църковни отци той приема, че чрез водното кръщение се извършва новорождението на човека. Кръщението той определя още като печат, освещение, усъвършенстване и тайна.
В този дух Климент пише: „Когато се кръщаваме, ние се освещаваме; осветени, ние ставаме безсмъртни. […] То е банята, чрез която сме измити от нашите грехове; благодатта, която отклонява наказанията за нашите прегрешения; освещение, което ни предава светата светлина на спасението; благодатта, чрез която можем, казано по друг начин, да видим ясно Бога“ (Педагог, I, 6, 26).
Спорно е доколко Климент възприема Причастието като жертвоприношение на Църквата към Бога. По-скоро той насочва вниманието към участието в него като израз на вътрешно морално преломяване и обновление на душата.
В съчинения си Климент често говори за символичния смисъл на евхаристийните елементи. Според него например Библията „нарича виното символ на свещената кръв“ (Педагог, II, 2). „Хлябът, който се преломява, е символ на тялото на Господа“ (Стромати, V, 1). На друго място Климент пише, че в Евангелието от Йоан виждаме как Христос изразява тази истина чрез символи: „Яжте Моята плът и пийте Моята кръв.“ С тези думи Господ описва метафорично свойствата на вярата и обещанието, чрез които Църквата – като живо тяло, съставено от много членове – се освежава и расте, свързва се и се съединява от двете: от вярата, която е тялото, и от надеждата, която е душата, подобно на това как Самият Господ е от плът и кръв (Педагог, I, 6).
Няколко години след като оглавява Александрийската школа, Климент е принуден да напусне Египет поради гоненията срещу християните, предприети от император Септимий Север. Заминава за Кападокия при своя бивш ученик Александър, който по-късно става епископ на Йерусалим. Там Климент умира, без да види отново любимия си град Александрия.
Следва да се има предвид, че богословието на Климент Александрийски отразява епохата и конкретните обстоятелства, в които той живее, и в някои отношения показва липса на пълна ортодоксална зрялост. Въпреки това Климент оставя богато литературно наследство на човек с изключително широка култура, формирана от задълбочени познания по философия, поезия, митология и литература, както и – не на последно място – от дълбоко познаване на Свещеното писание. За него Евангелието не се накърнява от светската наука; напротив, светската наука служи на вярата. Християнството е короната и славата на всяка истина, до която човешкото познание се доближава.
