Десетилетията и епохите имат свойството да размиват отделната личност. Хората, с които сме свързани в родствена връзка, означават много за нас само ако сме ги познавали лично. Историческите катаклизми, колкото и да са разтърсващи и мащабни, бледнеят в съзнанието ни, съпоставени със спомените за други събития, на които сме съвременници, дори и да са много по-незначителни.
Има неща от миналото обаче, които достигат до нас и се отпечатват върху живота ни по особено силен начин. Често те са невидими и неизказани. Предават се чрез атмосферата в дома, където сме израснали. Неусетно сме ги попивали от възрастните около нас. Усвоявали сме порядките, на които сме попаднали на улицата и в училище, а после и на работното си място. Това са онези неща, които нашето вътрешно аз е приело, че „стоят така“, че „се правят така“.
На свой ред и ние ще „отидем по пътя на целия свят“. Нашите деца ще ни помнят завинаги и с времето дори ще ни заобичват повече. Близките ни приятели ще си спомнят за нас и понякога мислено ще ни задават въпроси и ще ни разказват неща, които няма на кого да споделят. И толкова. Всяка следа от нас постепенно ще избледнява с десетилетията.
Домовете, които сме изградили или сме поддържали, един ден ще се разрушат. Много преди тях една по една ще изчезват вещите, които сме си купували. Ако сме съумели да спестим някакви пари, и рано или късно ще свършат. Всичко материално, което може да бъде свързано с нас, ще се трансформира по начин, който с времето изличава всяка връзка с нас.
Но ще остават онези кодове и послания, с които през живота си сме изговаряли пред хората около нас: „Това се прави така. Нещата стоят така.“ Ще оцеляват невидимите послания, които сме наследили от едни и сме предали на други, прибавяйки или отнемайки от мъдростта и силата им.
Днес си мисля, че сме способни да направим твърде малко, за да спасим света от това, което сякаш най-пряко го застрашава. Но пък можем да погледнем първо навътре, после назад, а накрая около нас и да оставим невидимите послания да заговорят. Да придобият ясни очертания пред очите ни. Да бъдат облечени с думи и назовани по име.
Виждаме ли ги? Изплуват ли пред очите ни? Чуваме ли ги? Как бихме ги нарекли?
А харесват ли ни? Дали бихме променили някои от тях? Дали не трябва да добавим на всичко любов? Или повече кураж за плахите, повече утвърждаване на слабите?
Дали не смятаме за уместно да сме по-тихи в някои моменти на разочарование? И по-открити, споделящи и достъпни в ежедневните си преживявания?
А какво бихме казали за вярата си? Кое от нея сме наследили и кое от нея сме изградили сами? Кое в нея изглежда днес незряло и неадекватно? Дали има нужда да бъде укрепявана, украсявана (Тит 2:10), да бъде направена по-щедра и изобилна (Йоан 7:38)?
Истината е, че думите, които казваме, ще бъдат забравени. Делата, които извършваме, с времето ще избледняват. Но ще останат невидимите послания, които стоят зад тях. Като капка, която може би ще се разтвори в океан – или пък ще се събере с други подобни капки и да закваси цял океан.
И така, сега е времето за невидимите послания. Културата, в която живеем, ще се влияе от начина, по който обичаме, подкрепяме, прощаваме и се помиряваме.
Един океан чака да бъде заквасен.
