Казвам се Иван. Ще разкажа как Бог подейства в живота ми, за да ме привлече към Себе Си и да ме доведе до покаяние и вяра в Него.
Роден съм и съм израснал в християнско семейство, но това не гарантира моето взаимоотношение с Бога. Когато бях на седем години, спрях да посещавам неделното училище в църквата, в която ходихме със семейството ми. След като сестра ми спря да го посещава, аз не исках да ходя без нея. Сърцето ми не беше насочено към Бога. Още на седемгодишна възраст започнах да карам скейтборд и само това ми беше в ума. Прекарвах цялото си свободно време, карайки скейтборд с приятели и въобще не исках да губя „ценно време“, отивайки на църква в неделя сутрин. Затова, когато станах на 9 години, съвсем спрях да ходя там.
От 9- до 13-годишна възраст не съм ходил на църква, не съм се молил, не съм чел Библията и не съм мислил за Бога, освен когато съм бил много болен и майка ми е успявала да ме накара да прочета някои стихове или да се помоля заедно с нея. През този период съм живял далече от Бога, в много грехове, които се сумират в това, да живея както аз мисля, че е добре, а не според това, което Бог определя. Аз съм бил в центъра на живота си, а не Той. Не съм се съобразявал с Неговите заповеди и сам съм определял за себе си кое е правилно и кое – не.
Когато бях на 13 години обаче, през лятото се случи нещо, което ме накара отново да започна да ходя на църква. Тогава се научих да карам уиндсърф. Един ден, докато влизах навътре в морето с уиндсърфа, изведнъж вятърът, както беше слабичък, съвсем спря. Вече бях навлязъл много навътре – брегът се виждаше като една тънка ивица в далечината; нямаше как да доплувам до него, дърпайки обемната дъска и голямото платно след себе си. А и бях обкръжен от множество големи медузи и не исках изобщо да се докосвам до водата. Прекарах известно време върху дъската, тревожейки се какво ще се случи, ако скоро не духне вятър. Всякакви притеснителни мисли минаваха през ума ми – как може морето да ме завлече навътре, как може да пренощувам във водата.
След като мина известно време, в ума ми дойде мисълта, която сега вярвам, че беше целта на това изживяване. Сетих се, че преди известно време съм ходил на църква, молил съм се, вярвал съм, че Бог слуша молитвите ни. А и по анимационните филми съм гледал как героите се молят за Божията помощ в трудни моменти, като в замяна предлагат своето покорство на Бога. Реших да се помоля на Бога да ме изкара от водата, като в замяна Му обещах да започна да ходя на църква отново… да стана истински християнин…, нещо подобно, не помня какво точно съдържаше молитвата ми. Но Бог отговори и ми даде вятър, с който радостно излязох на брега.
Проблемът беше, че не останах верен на обещанието си и когато излязох на брега си казах, че най-вероятно и да не се бях молил, пак щеше да духне вятър. Тогава не бях уверен в Божията намеса и продължих да живея сякаш нищо особено не е станало.
Но когато се завърнах се в София, хроничният ми ринит се засили и здравословното ми състояние никак не беше добро. Имах толкова силна хрема, че от много духане на носа ми течеше кръв постоянно. Ходих през ден на лекар да ми горят капилярите и да ми предписват различни капки и лекарства за нос. Ходих две седмици на физиотерапия, където с едни лампи ми нагряваха носа и гърлото. Нито едно от тези неща не ми помогна и тогава майка ми хвърли предизвикателство към мен: да ида с нея на църква, за да видя, че Лекарят на лекарите може да ме изцели.
В този момент нямах какво да губя, а и може би се сетих за обещанието, което бях дал на Бога: да започна да ходя на църква, след като ме изкара от водата. Съгласих се. Отидохме в Първа евангелска църква, която е на минута от апартамента ни. Не помня дали беше от първото посещение на неделното богослужение или от първите няколко, но носът ми се оправи и здравето ми се възстанови.
Когато погледна назад във времето, виждам как в момент на трудност се обърнах към Бога за помощ, обещавайки Му нещо. Той ми помогна, но аз не си спазих обещанието. Той ми напомни за обещанието, което Му бях дал. А когато започнах да го изпълнявам, Той възстанови здравето ми. Тогава нямах пълна убеденост за Божията намеса в тези събития, но преживяното сякаш ми даде достатъчна мотивация да ходя в неделните дни на църква, а правех това и от уважение към майка си.
Но все още не познавах Бога и живеех в греховете си. Около пет години ходех на църква в Първа евангелска, сядах на по-задните редове, за да си тръгна бързо след края на богослужението, гледах към часовника кога ще свърши службата – нямах интерес към Бога. Но малко по малко, може би, дума по дума, чрез различните проповеди и песни, Бог действаше в мен и ме променяше. В мене се развиваше желание да се старая да следвам примера и думите на Христос в отношението си към хората. Със завършването на XII клас този процес на промяна достигна своята кулминация.
Майка ми виждаше, че нямам интерес към Бога и че не искам да чета Словото Му или да се моля. Затова попитала един от пастирите в църквата какво може да направи, за да събуди в мен интерес към Бога. Той я посъветвал да ми каже, че няма как един културен и интелигентен човек да не е чел Библията. Все пак тя е най-четената, най-превежданата и най-разпространяваната книга в света. Когато ми каза това, тя ме убеди, че е редно да прочета Библията. А и на мене ми бяха минавали подобни мисли през ума, че трябва да запретна ръкави и да прочета това, за което толкова много се говори неделя сутрин.
Започнах да чета Новия завет. Не мога да посоча определен стих или книга, но при четенето Бог ме изобличи за грях и премахна съмненията, които имах относно Неговото съществуване и Неговата справедливост. Той ме накара да осъзная колко отчаяно имам нужда от спасение. Осъзнах, че както всички останали хора на планетата, аз съм нарушавал Божиите заповеди безброй пъти. Осъзнах, че единствено чрез Христовата жертва на кръста мога да получа прощение за греховете си. А за да получа тази прошка, трябва да се доверя на Христос и да го приема като Господ и Спасител.
И така, през юни 2017 г. последвах Исус Христос и започнах нов живот с Него. Днес изключително много се радвам и благодаря на Бога за милостта, която прояви към мене и която продължава да проявява ден след ден, нощ след нощ…
