Преди няколко години, докато бях на посещение в Англия, говорих с човек, принадлежащ към една традиционна църква. Той беше женен млад човек с деца, които по неговите думи беше изпратил да посещават друга църква заради професионалното и въздействащо „хваление“ там. Тогава му зададох въпрос: Какво би станало, ако хвалебната музика там спре да им харесва толкова много? Какво би задържало децата ти в църквата? Всъщност музиката, която се изпълнява ли трябва да е основният фактор при избора на събрание, към което да принадлежим? Той беше изненадан от въпроса ми. Изглеждаше сякаш отговорът за него беше „да“ по подразбиране.
По мои наблюдения много от съвременните християни протестанти в по-новите общности (но също и в традиционните протестантски църкви) в действителност надценяват ролята на църковната музика и ѝ придават твърде съществено значение. Смятат, че колкото повече музиканти и по-професионално изпълнение има в хвалебната група на отделната църква, толкова по-силно ще бъде Божието присъствие в събранието. Това трябва да ни накара да се замислим за това, какво всъщност представлява поклонението и хвалението – нетрайно чувство на доволство, радост и мир или нещо друго? Вероятно има християни, които без помощта на „помазано хваление“, което им носи подобни чувства, не биха могли да се отдадат на сериозна молитва. За тях хвалебната музика се превръща в свързващо звено, посредник между тях и Бога. Когато сравним това с опитностите на св. ап. Павел и Сила, които пребити, затворени в тъмница и болезнено оковани, „се молеха и пееха химни на Бога“ (Деян. 16:25), е трудно да не забележим, че в тази мнима, почти „сакраментална“ сила на музиката няма не само нищо библейско, но и християнско.
Древният Израил, като богоизбран народ винаги поставя в центъра на своето съществуване Божието присъствие, което го бележи като Негов народ (виж Изх. 33:15-16). Святостта и покорството им са необходими, за да запазят това свято присъствие сред тях. Неслучайно първите четири заповеди от Декалога регулират отношението на Божия народ към Бога. Те ни разкриват Бога едновременно като Този, към Когото е насочена нашата възхвала и поклонение, и Този, който определя условията на завета, в който встъпва с човешкия род. Божието слово ни насочва към Бога като извор и цел на човешкото съществуване. Целта на етичния живот, т.е. на живот според Божия етичен кодекс, е да бъдем „като Бога“. Това е възможно само когато Му подражаваме във вършенето на справедливи дела, в милосърдието и смирението (виж Мих. 6:8; Лука 6:35-36; Мат. 11:29). Несъмнено най-важно за израилтяните е това да запазят чисти взаимоотношенията си с Този, Който ги е извел от египетската земя, от земята на робството, и ги е въвел в „земя, в която текат мляко и мед“. Авраамовите потомци показват вярата и посвещението си на Бога чрез поклонението. Те се покланят на Този, Когото смятат за свой Бог, а начинът, по който правят това, разкрива отношението им към Създателя. Винаги, когато главната цел на народа е друга, те нарушават завета си с Бога и Го изоставят. Можем да видим, че кризата на поклонението на Израил винаги води до политическа и икономическа криза, както и до морална деградация. Тогава Господ изпраща Своите слуги – пророците, които да върнат народа Му към правилното богопочитане и към висотата на святия живот.
Някои църкви са склонни да търсят нови начини да привлекат вниманието на светското общество, в което освен че преобладава консуматорското мислене, културата е предимно медийна, а музиката е своеобразен инструмент на техния култ. Не случайно младите говорят, обличат се като своите музикални „идоли“ и им подражават. Това подтиква определени религиозни общества към използване на всевъзможни методи, които да накарат безбожниците да харесват богослуженията им и да ги посещават поне веднъж седмично. Използвайки принципа, че за да уловиш рибка, трябва да ѝ предложиш за стръв нещо, което харесва, те наблягат на професионалното изпълнение на песни, и то в модерни музикални стилове. Така те се радват на много посетители, които са дошли, за да чуят тяхното въздействащо „хваление и поклонение“.
Това, което описах току-що, е чисто и просто пропускане на целта на поклонението. Такива събрания поставят за своя цел човека, а не Бога. Истинското поклонение не е показност, нито е предназначено да се харесва на хората. Ние не трябва да забравяме, че Този, към Когото е насочена нашата възхвала и поклонение, е нетленният, невидимият, единственият Бог (1 Тим. 1:17) и въплътеният Божи Син – Исус Христос, Който Го изяви (Йоан 1:18). Хвалата и поклонението извират отвътре, от сърцето на човека, който обича и почита Господа. Сам Спасителят казва: „Бог е дух; и онези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят“ (Йоан 4:24). Поклонението в този смисъл е белег на живата вяра – на тази вяра, която се отрича от себе си и носи кръста си. На тази вяра, за която да живее, означава живот в служба на Христос, а смъртта е придобивка (Фил. 1:21). На вярата, за която смъртта и възкресението на Исус Христос е извор на неизразима радост и вечен живот. Но когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?
