20 май 2024 г.

Иван Я. Сечанов – евангелски пастир и обществен будител

Бележка на редакцията
Пастир
Иван Я. Сечанов преминава в Божиите обятия на 30 октомври 1928 г. На 7 ноември 1928 г. в Първа евангелска църква (София) се провежда възпоменателна служба, на която се изказват седем души. Последната реч е изнесена от Стоян Ватралски. Нейният текст е запазен в списание „Духовна обнова“ (9/1928). Препечатваме го с леки съкращения. 


 

Като ви слушах (към предидещите говорители), аз чувствувах като че ли има нещо неверно, по право едностранчиво в нашето за покойника говорене: Ний говорим като че ли животът на Иван Сечанов беше съвършен, без недостатки. Такова впечатление е нелепо и (поне за два вида слушатели) неблагодарно. Първо, за неопитния младеж, който ще си каже: „Каква полза да се опитвам по тоя път? Не съм за такъв подвиг, аз съм несъвършен.“ И второ, за познаващия отблизо бележития покойник, който ще си помисли за нас: „Тия говорители не са искрени. Зная, че Сечанов имаше и човешки слабости.“

Последната част на тая бележка е вярна, ала не и първата. Наистина, може би по-назидателно би било, ако заедно с добродетелите се изтъкваха и коментираха и малките му слабости. Ала тъй скоро след смъртта, било от деликатност към близките му, било поради болното чувство на обща загуба, налага ни се благоразумието да говорим главно за добродетелите на покойника.

А пастир Иван Я. Сечанов имаше и редки добродетели, и отлични дарби. Като говорител и езиковед той беше един от първите; а като стилист и познавач на българския език нямаше равен на себе си в нашето общество. Имаше завиден усет за красиви изрази и кога си дадеше труд да се подготви, говореше и пишеше изящно, дори класически.

Той беше естествено интелигентен, умствено развит, религиозно начетен. А по характер бе учтив, съобщителен, състрадателен, разговорлив, простителен и пр. Ала неговите най-отличителни добродетели бяха две: родолюбие и боголюбие. В храма на широкото му сърце имаше издигнати два олтаря, пред които той принасяше най-скъпото от своя живот. И огънят пред тях до последна минута така и не угасна.

Нашата страна не е оскудявала от жарки родолюбци (макар, за жал, често плиткоумни и неразбрани). Ала никой никога не е обичал България повече от пастира Иван Сечанов и никой не се е молил по-усърдно и не е работил по-предано за нея. Той се радваше и хвалеше Бога за нейните малки успехи, а крушенията на нейните идеали, било по бойните поля или дипломатическите зали, както и язвите на вътрешните неуредици, пронизваха с паляща скръб сърцето му.

Да, никой не я обичаше повече от него. Ала ако Сечанов обичаше само България, той щеше да ни остави спомен само на един интелигентен българин, каквито си имаме в изобилие, спомен на известен висш властник – съмнително добър, а сигурно дребен и може би погребан на държавни разноски (като някой от създателите на народните ни катастрофи). Та можеше днес да заслужава повече проклятие, нежели славословие и тържествено възпоминание.

Но за щастие, заедно с България – и повече от България – той обичаше Бога! Па можем да прибавим, обичаше Бога и заради България. Защото без тая любов народът остава без светлина, вождите му без компас и редящите се катастрофи угрозяват рода ни пред всяка стъпка. Мисля, нямате нужда да ви припомням исторични тук примери. Но е съществено да припомня и подчертая това: Любов към Бога чрез Христа! Ето това е небесният лост, който издига Сечанов до високия пиедестал на народен будител и обществен строител.

Тук нека ви кажа нещо хубаво и трогателно за благословената памет на пастиря Сечанов. По негова лична поръка домашните сложиха в безжизнената му ръка едно Евангелие, което отиде с него в прегръдките на майката земя. Колко подходящо и хубаво бе това за човек с такъв живот! Струваше си да отидеш от София до Пловдив, за да го видиш.

У нас има обичай жените и майките да поставят върху умрелите си мъже и синове кръст или икона – често въз гърдите на мъже, които приживе са презирали кръста и са се подигравали с иконите и с това, което те представляват. И мислещият човек в случая се чуди: Това духовно насилие дали е безсмислена гавра с паметта на мъртвеца или е несъзнателно кощунство с неща, които хората смятат за свещени?

Но Евангелието в ръката на заминаващия отпред очите ни евангелски проповедник му приличаше като пролетен цвят на хубава невинна мома. Това именно с кръст Евангелие, което е любил повече от 65 години, за което е носил кръста на българския апостолат; което е чел ежедневно и проповядвал неуморно; което го е тешило в скърби и крепило при нещастия – с него заедно той изчезна от очите ни в дълбоката Вечност!

А щом като всички ние сме пътници към същата Вечност, не е ли за облажаване животът, за когото може да се каже всичко това!

Прочее, едно щастливо съвпадение беше и това, дето тържественото му погребение стана на първи ноември, в Деня на народните будители. Кои са истински будители? Нашият народ не е на ясно по тая материя. Заедно със светителите Кирил и Методий и св. Климента Охридски, ний виждаме да се редят по нашите вестници имена като Ботев и Яворов.

„Орала мухата на вола на рогата!“ Дори и вестник Зорница, по примера на г-н Маркъм, поставя Ботева в редицата „свещени образи“ и „се прекланя“ пред „свещената му сянка“ като будител!

Не, господа, забатачили между две мъдрувания! Будител е само онзи, който буди душата, като я възражда духовно и морално. А това може да постигне само онзи, който притежава и с любов храни в себе си тези същи качества. Затова Ботевци и Яворовци може да наричате каквото щете друго, ала не и „будители“. Ако се вижда някога пробуда около тях и след тях, тя съществува въпреки тях. Инак казано, „спасителите“ с желязо и кръв принадлежат и трябва ла се вписват в някоя друга редица, а не заедно с будителите на Книгата и на Духа.

Въпреки атеистката слепота на нашите храни-боже просветители – слепота, която в немалка част се дължи на недоуки Ботевци и безпътни Яворовци, – въпреки тая съдбоносна слепота, най-големите и истински будители и възродители на народите са всякога били, и си остават носителите на вечния Факел: Евангелието. Това са хора като Ян Хус в Чехия, Лутер в Германия, Калвин в Швейцария, Уиклиф в Англия, Джон Нокс в Шотландия, Кирил, Методий, Климент, Иван Рилски, Софроний Врачански, Илайъс Ригс, Алберт Лонг и пр., наред с пастиря Ивана Я. Сечанов в България.

Затова аз казвам: Името на пастир Иван Сечанов, на неговото дело и неговата памет е благословено и пребъдва благословено. Защото като обичаше искрено родината си, неуморно издигаше пред лицето ѝ Евангелието със съзнанието, че без него тя е без светило и се спотура от катастрофа към катастрофа безизходно…

Братя, сестри и младежи, въпреки всичките препятствия на тъмните сили, нека държим тоя същи божествен Факел здраво и високо. Защото надеждата ни като народ и като единици е само Исус Христос, „пътят, истината и животът!“ Той е животът, защото:

Без тоз небесен Път самата истина не дава плод.
Без тази Истина животът пущинак е без изход.
Без тоз зарист Живот за образец и вдъхновение
човешкий жалък бит ни смисъл има, ни значение.

Similar Posts