25 фев. 2024 г.

С Духа в душата

Казват, че животът става от труден по-труден. Научни пресмятания сочат, че днес човешкият мозък се натоварва повече от всякога. Журналисти от Дойче веле твърдят, че инфраструктурата и архитектурата в по-големите градове предполагат повече напрежение за човека, защото той не знае какво може да го очаква зад ъгъла или в лабиринта на подземния паркинг, например. Тогава мозъкът се настройва да търси неизвестни препятствия, които да преодолява и по този начин натоварва цялостно човешкия организъм. Оттам се покачва стресът, а хората изпитват по-често умора и са неспособни да задържат вниманието си съсредоточено през целия ден. Повишават се рисковете от катастрофи. Хората не успяват да си свършат работата. Нямат сили да обърнат внимание на семейството си. Домакинството им изостава.

Едва ли е нужно да си жител на голям западен мегаполис, за да изпитваш на гърба си безпокойството на днешния ден. То присъства навсякъде. Нужни са само двама души, които да не се разбират, и животът им вече няма да е същият. Напрежението, породено от неизвестността, също ни създава стресови ситуации. Може да живееш в някое уютно място, но ако децата ти са на другия край на света, не вярвам да не се тревожиш за тях.

Бих искал да се насърчим с един пример от Стария завет. Възрастен човек върви бавно към селцето Витлеем. Зад себе си дърпа крава, определена за жертвоприношение, която явно не бърза да стигне до жертвеника. Старецът трябва да посети семейството на Есей. Бог му е казал, че в Израил ще настъпи голяма промяна. Управлението на Божия народ ще бъде сменено. Не чрез боричкания или интриги, нито чрез политически ходове или манипулиране на вота, а с миропомазване. Възрастният мъж ще трябва да намери един от синовете на Есей и да го помаже за цар, защото Господ е отхвърлил досегашния владетел Саул.

Старецът е пророк Самуил. Той оглежда един след друг красивите и снажни синове на Есей. Този? Не става. Онзи? Не е той. Другия? Не може. И, разбира се, като в съвременна драма се появява най-малкият, който освен това е красавец, и се оказва, че именно него ще трябва да помаже Самуил. Да, Давид, малкият калпазанин, когото бащата е пратил да пасе овцете, че засега за нищо друго не го бива. Но ето, че на скромна церемония, само в присъствието на семейството, Давид е помазан за цар над народа. Няма големи празненства. Няма пищна музика и веселби. Текстът просто казва: „Тогава Самуил взе рога с мирото и го помаза пред братята му“ (I Царе 16:13а). Пророкът даже не произнася реч. Всичко е забулено в тайна и е извършено с невиждана дотогава скромност. След като си е свършил работата, Самуил „си взема куфарчето“ и си тръгва за Рама. Както пише поетът: „Ни дума, ни вопъл, ни стон“. То хубаво, че сега Давид е цар, но на престола все още седи Саул. Никой не го е детронирал. Самуил помазва Давид, но не предприема нищо по отношение на Саул.

Ако аз бях на мястото на младежа Давид, сърцето ми сигурно щеше да изскочи от напрежение. Намирам се „между чука и наковалнята“, между две несъвместими реалности. От една страна съм цар, а от друга – си имам цар. Колкото и да съм глупав, мога да „сметна две и две“ и да разбера, че след като Саул не иска да се откаже от властта, а аз съм претендент за престола, ще си имам сериозни проблеми. Сигурно мозъкът на Давид е започнал да пресмята различните варианти, различните комбинации, различните клопки. Той е бил подложен на много сериозен стрес.

Едно нещо прави впечатление в този много кратък и изпълнен със събития тринадесети стих. Там се казва: „Господният дух дойде със сила върху Давид от същия ден и нататък.“ Еха! Какво събитие! Можем да си помислим, че на младежа ще му дойдат сили свише и че той ще започне да се държи дързостно, както ап. Петър след Петдесетница. Ще постави Саул на мястото му. Ще си вземе престола, без да му мигне окото. Нищо подобно не се случва!

От следващите стихове разбираме, че Бог съкрушава Саул, като отнема от него Духа Си и допуска един зъл дух да го измъчва жестоко. Никой не може да укроти царя, когато е в истерия. Умът му вече е извън контрол. Не е стресиран, той е болен. Няма лек за тази болест. Освен онова, което днес бихме нарекли „музикална терапия“. Само това носи покой на царя.

Божият Дух може да подбуди Давид да отиде и да се представи като музикален терапевт, но такова нещо не се случва. Трябва слугата на двореца да го препоръча, за да се случи нещо. Всички знаят, че Бог придружава Давид (I Царe 16:18), но Светият Дух, Който живее в него, не го кара да се изяви на народа като Божий помазаник. Явно Той има нещо друго предвид.

Ще трябва да минат около четиринадесет години, преди Саул да бъде убит, и едва тогава Давид ще се възкачи на престола. Дотогава той ще се крие в пещери, по планини и в полета. Буквално ще бяга за живота си. И през всичкото това време ще пише псалми. Не е ли удивително! Бихте ли били в състояние да пишете поезия под такова напрежение? Аз не бих могъл. Кое помага на Давид? Божият Дух, Който живее в него. Той му дава покой и го вдъхновява да хвали Бога дори тогава, когато е в „долината на смъртната сянка“.

Когато Духът е в душата, не е необходимо непременно да си на върха и да си забележим. Не е необходимо силата Му да се проявява в публични и успешни евангелизации. Не винаги е необходимо да държиш микрофон. Може просто да преминаваш през трудности, за които малцина знаят. Но да си с Него в душата. Може да се тревожиш за децата, за внуците си, за утрешния ден, но да си с Него в душата. Защото, докато беше на земята, един потомък на Давид каза: „Елате при Мене всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Той имаше Духа в изобилие и се остави да бъде повесен на дървения кръст, без да продума и дума. Остави се да бъде убит и погребан. Но не се остави да бъде пригвозден към гроба, защото победи смъртта и сега е „отдясно на Величието на високо“ (Евреи 1 гл.).

Нека с Неговия Дух в душата да преминаваме през стресиращото ни всекидневие, като Го оставим да насочва съзнанието ни към Него. Така, подобно на Давид, ще имаме спокойствието дори да пишем стихове по време на буря.

Similar Posts