20 май 2024 г.

„Дух, достоен за висини“

За живота и служението на п-р Марин Глухаров

След ратифицирането на Парижкия мирен договор с България през лятото на 1947 г., комунистическата власт предприема системни репресии срещу представителите на всички религиозни общности. През 1948 г. е подготвен и осъществен много по-цялостен погром над протестантските църкви като важна част от сталинските директиви за унищожаване на всеки активен или потенциален идеологически противник. В края на януари 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП на свое заседание взима решение да се организира един централен процес срещу ръководителите на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ), който да бъде открит, с широк пропаганден отзвук, и още няколко срещу други пастири, при закрити врата.[1]

На 25 февруари 1949 г., в 8:45 часа, Софийският областен съд дава начало на процеса срещу петнадесет евангелски пастири. Всички те са членове на ръководството на ОЕЦ от четирите деноминации: Съюз на евангелските баптистки църкви, Евангелска методистка епископална църква, Съюз на евангелските петдесетни църкви и Съюз на евангелските съборни църкви.

Осъдените пастири и техните семейства изпадат в изолация, възцарява се атмосфера на недоверие и страх. Водачите на общността са опозорени. Подложени на ужасни изтезания, от тях са изтръгнати самопризнания, поднесени като добре режисирано шоу на открития процес. Арестувани са и още десетки други пастири и водещи активисти на евангелски църкви, част от които са използвани впоследствие като свидетели. Сред тях е и пастир Марин Глухаров.

Марин Глухаров е роден в с. Ябланица, Тетевенско, на 22 май 1909 г.[2] Остава сирак на тригодишна възраст. В рода на майка му има православни свещеници. Това като че ли предопределя Марин да продължи семейната традиция и да продължи образованието си в Духовната семинария в София, за което получава стипендия. След дипломирането си през 1929 г. е освободен от задължението „да се запопи“, понеже е сирак и от многодетно семейство. Вместо това се записва да следва „Финанси и счетоводство“ в Свободния университет.

През 1930 г. среща бъдещата си съпруга Славка. Тя е от евангелско семейство от Ихтиман, което го въвежда в средите на евангелската общност, преди още да създадат семейство. Много скоро неговите качества, които съчетават богословско образование, евангелско разбиране и способности на духовен водач, са припознати от общността и той е назначен за помощник-пастир към методистките църкви в Горна Митрополия, Долна Митрополия и Подем. През 1932 г. получава стипендия с конкурс за евангелско богословско образование в Германия. След дипломирането си през 1935 г. се завръща в България. През 1936 г. двамата със Славка се венчават. Новосъздаденото семейство е изпратено от Методистката мисия да служи във Видин. След една година е преместен в Севлиево, където остава за пет години. През Втората световна война семейството му се установява в Ихтиман.[3]

След като е арестуван, в продължение на шест години пастир Марин Глухаров преминава през преизподнята на килиите на Държавна сигурност и концентрационните лагери в Белене и Бобов дол. При разпитите той не дава никакви показания и не е съден, но от инквизициите при разпитите и жестокия побой, кръстът му е бил пречупен. Марин Глухаров почти не говори за това, дори и след освобождението си. Но има друг свидетел на неговите страдания, който не пропуска да ги опише, макар и лаконично, в книга. Това е Стефан Бочев.

Стефан Бочев е юрист и дипломат, син на видния финансист и член на евангелска църква Стоян Бочев. Арестуван по същото време като п-р Глухаров, Стефан Бочев прекарва с малки прекъсвания около 4 години в концлагери, най-вече в „Белене“ на остров Персин. В книгата със свои спомени, той описва ужасите, на които са подложени концлагеристите. Между другото описва и състоянието на п-р Глухаров, когото среща в лагера. Бочев пише: „Той не можеше да се изправя. Влачеше се по корем, като на дланите си имаше нахлузени „ръчни“ налъми, та да не ги наранява. На ръцете си той се повдигаше малко, за да се придвижва. Да, бяха успели да го направят като влечуго… тътрещ се със своите ръчни налъми в калта на Персин, но запазил погледа си на човек, духа си достоен за висини.“[4]

След освобождението си, п-р Глухаров се лекува дълго време и намира по много труден начин средства за препитание. Като „политически ненадежден“ той е многократно назначаван и уволняван. За по-дълго време намира работа в държавното предприятие Софстрой.

След политическите промени през 1989 г., макар и в напреднала възраст, заедно с пастир Здравко Безлов влагат последните си сили за събиране на разпръснатото стадо на Методистката църква „Д-р Лонг“ в София и да я съживят отново.[5] На 22 април 1991 г. Бог призовава у дома Своя изстрадал, но верен служител.

 


[1] Вж. Момчил Петров, „Процесът срещу евангелските пастири като част от историческата съдба на българската нация“ (Зорница, 02/2019 и 03/2019). 
[2] Част от сведенията за живота на п-р Марин Глухаров са предадени от неговата племенница Веселина Глухарова и неговия син Добрин Глухаров.
[3] Вж. Христо Куличев, Процесите. Партията срещу Църквата (ЕТ „Госпъл“, 2012, 183-184 с.).
[4] Стефан Бочев, Белене – сказание за концлагерна България („Българска наука и изкуство“, 2003 г.), 357-358 с. Вж. още Павел Василев, „Първият процес срещу евангелските пастири в България“ (Protestantstvo.com, 17 октомври 2014 г.).
[5] Вж. Куличев, Процесите.

Similar Posts