На последното ни събиране, редколегията на вестника ме помоли да напиша уводна статия. Аз се съгласих и седнах да пиша. Стоя между два празника и си мисля: Каква е целта на Църквата? Да благовества, да бъде светлина, както древният Израил трябваше да бъде. Мислейки си така, неусетно преминах от Възнесение към Петдесетница, и изведнъж нещо ми просветна. Наставленията на Господ преди да се възнесе, определят същността на неговото Тяло, задачата на Неговото Тяло, смисъла на Неговото Тяло. Ето затова трябва да пиша!
Всеизвестен е фактът, че ако кажете на някого, че му остава малко време да живее, той би събрал (доколкото може) най-близките си хора и би им казал най-значимите неща. Евангелист Лука е записал точно такъв момент (Деяния на апостолите 1:4 – 11). Исус Христос вече е победил смъртта, възкръснал е, явил се е на множество хора, овластен е от Бога Отца да владее небето и земята. Тук, малко преди възнесението Си, Той е събрал учениците и сега им заръчва най-важното. Най-важното за тях, за Себе Си, най-важното за Църквата. Нека проследим този текст и заедно да помислим с какво трябва да се характеризира Църквата? Към какво да се стреми Тя?
Учениците задават въпрос на Спасителя: Кога ще дойде юдейското царство? Кога най-после евреите няма да бъдат в робство? Кога светът ще се управлява не от римските езичници, но от Божия народ и от Неговия закон? Исус обаче не коментира техните въжделения. Той съвсем лаконично им казва, че това не е тяхна работа. Според Него Църквата, която ще се нарича с Името Му, трябва да се отличава, като благовестителско Тяло.
А с какво се характеризира благовестващата Църква? На първо място Тя е свидетел за своя Господ. Думата „свидетел“ има двояко значение. Тя може да означава някой, който само е видял дадено събитие, защото е присъствал на него. Но от друга страна това е и човек, който говори на другите, убеждава другите, помага на другите да възпроизведат и „видят“ онова, което той вече е видял.
Господ Исус Христос казва на учениците Си, че ако те са Го видели жив, то ще трябва да помагат и на други да Го видят. Казва им: „ще бъдете свидетели за Мен“ (ст.8). Те няма да бъдат свидетели на една смърт от историята, няма да бъдат свидетели на едно възкресение на някого си някъде, но на Личност, на Спасител, на Месия, на Христос, на Божия Син, на Бог в човешки образ.
Това е част от благовестителската роля на Църквата – ние сме свидетели на Господ Исус Христос. Разбира се, ние не сме Го видели в плът, но чрез сведенията на тези „свидетели“, които са Го видели, чрез очите на вярата, чрез Святия Дух в живота ни, ние Го познаваме и можем, и трябва да помогнем на други да Го видят и познаят. Ако ние не сме свидетели, светът ще остане с погрешно впечатление за това, кой е Господ Исус Христос. Светът ще има повече аргументи да мисли, че Христос е старомоден, че не е за него. Ще остане с мисълта, че не трябва да се съобразява с гласа на Неговата Църква, защото и Тя проповядва отживелици. Ако ние не сме свидетели… светът ще е това, което…наблюдаваме днес.
Благовестителската Църква се характеризира и с целеустременост. Събрани (забележете), за да се сбогуват със своя Спасител, учениците (като че ли не на място) Го питат:
„Господи, в това ли време ще възстановиш царството на Израил?“ (ст. 6.)
Въпреки, че са били заедно с Учителя, те все още мислят, че Неговата цел на земята е да възстанови политическата и етническа сила на евреите. Те си мислят, че апогеят на Неговата мисия е да освободи народа Си от римското робство. Имат погрешно разбиране за целта и живота на Исус, за самите себе си и за своята мисия. Те не могат да осъзнаят, че са Израил, свободен от робство много по-голямо от политическото, че имат власт, много по-скъпоценна и много по-възвисена, от която и да е земна власт.
Поради тази причина Господ Исус наставнически ги порицава:
„Не е за вас да знаете години или времена, които Отец е положил в Собствената Си власт. Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мен както в Ерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята.“
С други думи им казва, че тяхната цел не трябва да бъде политическата власт, но властта на Святия Дух в живота им; стремежът им не трябва да бъде насочен само към благото на еврейския Израил, но към всички хора до краищата на земята.
Но не е нужно много време учениците отново да бъдат изненадани и може би разсеяни от свои мисли да пропуснат за малко, върховния момент на деня. След като има казва в какво трябва да се съсредоточат и каква трябва да бъде тяхната цел, Господ Исус се възнася пред погледите им. А какво правят те?…
И докато се взираха към небето, когато възлизаше, ето, двама мъже в бели дрехи застанаха при тях и казаха: Галилеяни, защо стоите и гледате към небето? Този Иисус, който се възнесе от вас на небето, ще дойде така, както Го видяхте да отива на небето.“( ст. 10, 11).
Те стоят и гледат в небето, стоят и гледат облаците. Както казва богословът Джон Стот, със своя неподправен английски стил: „Но на тях току що им беше заповядано да отидат до краищата на земята!!!“ Затова и като че ли ангелите с известна доза укор ги питат: „Галилеяни, защо стоите и гледате към небето?“ Или казано с други думи – какво толкова важно става, та сте пренебрегнали заповедта на Господаря си? Задачата за благовестването на света е много по-обширна, много по-задължаваща, много по-дългосрочна. Както Джон Стот добавя – в нея трябва да се съсредоточат учениците.
Колко често и ние правим различни програми, които ни помагат да гледаме по-добре церемонията, или да очакваме свръхестествени явления, отколкото да изпълняваме заповедта на Господа! Колко често и ние гледаме облаците, вместо да говорим за вечния живот на хора, които без нашето целеустремено свидетелство няма как да разберат за спасителната вест!
Някой ще попита – но откъде да започнем? Отговорът е, че църквата трябва да бъде целеустремен свидетел за своя Господ, като се започне от най-малкия периметър и се стигне до краищата на земята…
“и ще бъдете свидетели за Мен както в Ерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята.“
Представям си задоволството на учениците, когато са чули, че ще бъдат свидетели в Йерусалим и Юдея. Тези места според тяхната представа са святи и каквото трябва да става, то задължително трябва да започне от там. За Самария, може би са се позачудили, но са си спомнили, че самият Господ Исус е минавал оттам и че даже е говорил с една самарянка. Така, че сигурно и тази област не е възбудила тяхната антипатия. Но да отидат до краищата на земята, до езичниците, които принасят децата си на боговете, които живеят непорядъчен живот, които хулят името на ЯХВЕ…това със сигурност им се е сторило малко пресилено. По-нататък можем да прочетем в книгата Деяния на апостолите, че се свиква нарочен събор, който се занимава с това, какво да се прави с новоповярвалите езичници. Явно личи, че учениците се радват, че хора от нееврейски произход влизат в Божието царство, но са неподготвени за това как да реагират спрямо тях.
Може би и ние бихме се чувствали добре в средата, в която сме сред най-приближените си, сред своите братя и сестри. Може би и ние ще сме доволни, че можем да помогнем на някой новоповярвал, който е вече в църквата – да израства във вярата. Да, трябва да се започне от нашия най-близък кръжец. Да, трябва да се започне с израстването на брата или сестрата до нас. Но не бива да се спира до там… трябва да се отиде и в Самария, и до края на земята. Трябва да се свидетелства и на онези, с които сме в близки роднински връзки, но които може би не искаме и да виждаме даже. Нужно е да се достигне и до онези, с които нямаме нищо общо, но които погиват от незнание и коравовратност.
В тази нелека заповед звучат успокоително и насърчително думите на нашия Господ:
“..ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мен както в Ерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята.“
С тях ни се казва, че благовестителската Църква може да бъде свидетелка за своя Господ, само ако разчита на силата и подкрепата на Святия Божи Дух. Не на себе си, не на своите умствени, или други харизматични способности, не на своята финансова или политическа мощ, но единствено на Божията подкрепа и благодат.
Само допреди няколко седмици на апостол Петър му се предоставя възможността да бъде свидетел в един съдебен процес. Той можеше в качеството си на свидетел да оневини своя Господ. Когато арестуват Исус, на Петър три пъти му задават въпрос, в двора на първосвещеника, дали Го познава. Той би могъл да каже, че Исус е честен човек, че не бунтува народа, че никога не е богохулствал и т. н. Петър би могъл, поне теоретично, да освободи Христос, ако свидетелства в Негова полза. Но вместо да прояви смелост и доблест, Петър лъжесвидетелства, за да спаси самия себе си. А това е деяние, което според Закона заслужава смъртна присъда.
Само няколко седмици след това обаче виждаме същия този страхлив апостол да се изправя срещу тълпа от разгневени и бунтуващи се евреи и да говори дръзко и смело за своя Господ, да ги убеждава да се покаят, защото той самият е очевидец на Неговото дело. Какво се е случило между тези две събития? Какво е станало за толкова кратко време? Ние всички знаем – Петдесетница. Святият Дух е излян на земята и живее в сърцата на християните, които са готови да отидат на смърт за вярата в своя Спасител и Господар. Святият Дух подкрепя вярващите и им дава смелост в затворите, когато са преследвани, когато им се присмиват, когато са неразбрани, когато се борят с лъжеучения в църквите, когато свидетелстват на своите близки и роднини, когато са на показ пред един враждуващ срещу Божието царство свят. Само като разчита на подкрепата и ръководството на Божия Дух, Църквата може да бъде благовестителска в пълния смисъл на това понятие, в своето свидетелство и живот.
Всичко започва с вяра в Бога и продължава с вяра в Него всеки ден, докато сме живи в този свят. Нека Бог да ни благослови да живеем така, че да бъдем целеустремени свидетели за Него, готови да Го изявяваме на всички хора, като не забравяме да разчитаме за всичко отново на Него.
