Ирод, като видя, че беше подигран от мъдреците, разяри се много и прати да погубят всички момченца във Витлеем и във всичките му околности, на две години и по-малки, според времето, което внимателно беше разучил от мъдреците. Тогава се изпълни изреченото от пророк Йеремия, който казва: „Глас се чу в Рама, плач и голямо ридание. Рахил оплакваше децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма вече.
Матей 2:16-18
Така казва Господ: Глас се чува в Рама, ридание и горчив плач. Рахил оплаква децата си и не иска да се утеши за децата си, защото ги няма. Така казва Господ: Въздържай гласа си от плач и очите си – от сълзи, защото делото ти бе възнаградено, казва Господ, и те ще се върнат от земята на неприятеля. Има надежда за късните ти дни, казва Господ, и децата ти ще се върнат в своите предели.
Йеремия 31:15-17
В Латинска Америка има особен празник: Día de los inocentes („Денят на невинните“). Чества се ежегодно на 28 декември. До голяма степен прилича на нашия ден на първоаприлските шеги. Дори и новините им са пълни с неверни и хумористични „известия“. А пък ако все пак те хванат в лъжа, достатъчно е да вдигнеш ръце и да извикаш: „Невинен!“ Още по-странното е, че този ден отбелязва една новозаветна трагедия: катастрофалното решение на цар Ирод да заповяда избиването на юдейски момченца под двегодишна възраст. Как точно латиноамериканският празник на шегата се обвързва с тази трагедия, не е никак ясно. Едно от предположенията е, че онези избити бебета се възприемат в католическата традиция като „първите мъченици на небето“.
Но да се насочим към разказа на Матей. Той не пропуска нищо. Историята е пълна с контрасти: звезди и тъмнина; коравосърдечни хотелиери и чуждоземни царе с изумителна проницателност; кръвожаден цар и ангели хранители; пророческа мъдрост и управленческо хитруване. Но може би най-озадачаващият контраст е между младата родилка Мария (която ликува за своя Младенец) и старозаветната Рахил, живяла 2050 години по-рано (която плаче неутешимо за децата си).
Днес ми се иска да разнищим именно тази последна история – риданията на Рахил и връзката, която Матей прехвърля към риданията на покрусените майки във Витлеем. Покрай Рождество Христово тази жестока част от историята сякаш често остава подмината. Но именно в това време на очакване на появата на Месията, в мрачните времена преди изгряването на светлината, тя има своето значимо място.
За отвратителното деяние на цар Ирод няма извънбиблейски сведения. Според историците и библеистите Витлеем по онова време наистина е бил доста малко селище, с население между 300 и максимум 800 жители. Напълно е възможно в спомените на историците изтреблението на децата в това неголямо градче да е било засенчено от десетките други жестокости, извършени от Ирод през неговото бурно и доста извратено управление. Умопомраченият от властолюбие цар прави изчисление на базата на наученото от източните поклонници. И така пресмята времето на раждане на евентуалния си съперник, който би могъл след години да му отнеме властта. (По това време невръстният Исус едва-що е проходил и според Матей пребивава в някаква витлеемска къща с родителите си.)
Историкът Йосиф Флавий твърди, че Ирод е имал „разстройство на ума“, което се дължи на силно натоварване след ужасяващ пристъп на параноя. Ето какво пише той: „Червата му също бяха пълни с язва. Дишаше затруднено, което беше отвратително поради вонята на дъха му. А всичко това бе в добавка на параноичните му бълнувания. Те го бяха принудили да заповяда да се екзекутира съпругата му, която преди това той много обичаше, заедно с двамата му много обещаващи синове. Проявяваше голямо варварство спрямо всички хора, еднакво. Но четиридесет години по-рано беше утвърден от римския сенат за цар на юдеите. И никой не можеше да го измести.“ В този деградирал етап от живота си очевидно Ирод не е бил склонен и дума да чуе за някакъв евентуален нов цар на юдеите.
Буквално с няколко щриха на перото си Матей преминава от славното описание на Рождество към тъмната страна на това ужасяващо престъпление: избиването на невинни деца във Витлеем. Ако не беше вярата ни в невидимата воля на Бога, вероятно бихме били изкушени да допуснем, че в този мрачен епизод Божията ръка сигурно е била свита спрямо тези бедни деца. Какво може да каже човек на майките на тези момченца? По човешки казано, смъртта им не е имала никакъв смисъл. Какво общо са имали те със земните престоли или пък с месианските очаквания – та да е трябвало животът им да приключи по такъв нелеп начин?
И може би затова Матей тук не само описва фактите на случващото се, но също така призовава спомена за Рахил. Заимства думи на пророк Йеремия от една епоха, белязана от жалеенето за заточените израилтяни. Чрез името на Рахил, живяла стотици години по-рано, се дава глас на болката на майките от времето на Матей: „Глас се чува в Рама, ридание и горчив плач. Рахил оплаква децата си и не иска да се утеши за децата си, защото ги няма.“ Майки, които безутешно оплакват изгубените си деца.
Рама е мястото, където израилтяните са събрани насила, преди да бъдат депортирани към Вавилон. А плачът на Рахил изразява собственото ридание на самия Бог за загубата на Неговите чада. Неговото родителско сърце се разкъсва от болка. Животът на самата Рахил завършва в скръб (вж. Битие 35 гл.). Тя умира малко след раждането на втория си син. Преди да издъхне, тя му дава името Венони („син на болката ми“). Баща му Яков впоследствие променя това име и го нарича Вениамин („син до десницата ми“). А Рахил умира по пътя към Витлеем. Тя така и не намира постоянен дом – и в един смисъл умира неутешена, без да знае какво ще се случи с децата ѝ.
Тринайсет века по-късно Йеремия използва тази древна случка, за да пророкува за бъдещето. И по един своеобразен начин предсказва какво ще се случи при раждането на Месията. Мъката на Рахил е поставена тук като метафора за майки, които са изгубили децата си по трагичен начин. Но наред с това тя е и символ на Божията мъка, когато хора страдат под натиска на неправдата и злото в този свят.
Две наблюдения ще изведа на преден план от тази история. Първо, раждането на Исус не елиминира автоматично злото в света. Страданието продължава да съществува дори и до днес. То е семето, довело до жертвата на Спасителя на кръста. Всеки от нас от собствен опит знае, че болката и страданието все още са част от човешкото битие. Знаем го от историята на света, от вечерните емисии, от личния си опит. Живеем в безбожен и себичен свят – това е факт. И ще остане такъв, докато един ден Бог не сложи точка.
Преди време попитали Били Греъм: „Защо светът е пълен със зло?“ Неговият отговор: „Защото е пълен с хора. Хора без Бога.“
Раждането на Исус е „лъч светлина“, както казва една от нашите песни. То е проблясък. То е надежда. То има силата да внесе промяна в твоя свят – но само ако му позволиш.
Междувременно обаче никой от нас, дори и християните, не е застрахован от злото. Затова се и молим в Господнята молитва: „Опази ни от лукавия.“ Сатана все още има сила да причинява зло, да изкушава към греха. И понякога Бог допуска страдания дори и върху невинните, дори и върху вярващите. Да, наред с това Той ни дава и сила за устояване и за въздържание; дава мъдрост за изходен път; дава вяра за насърчение; дава стабилност чрез Светия Дух; дава гаранция, че няма да ни преведе през нещо, което не можем да издържим, и че няма да ни вкара в път без изход. Това са обещания, които Бог изпълнява. Всички сме го опитали.
И все пак на тази земя – точно както в дните на Исус, докато Той е още двегодишно момче – злото вилнее до ден днешен. В Йоан 16:22 самият Исус казва: „Сега имате скръб. Но Аз пак ще ви видя и сърцето ви ще се зарадва, и радостта ви никой няма да отнеме.“ И няколко стиха по-надолу добавя: „В света имате скръб. Но дерзайте: Аз победих света“ (33 ст.).
И така, идването на Исус не отстранява злото автоматично. Но има и втора истина, която искам да подчертая. Раждането на Исус е потвърждение от небесна страна, че злото няма да се подмине неадресирано. Причината Исус да дойде на този свят е за да постави началото на поредица от събития, след които злото да бъде окончателно унищожено. Рождество Христово ясно и недвусмислено сочи към Кръста – там, където и смъртта, и злото са приковани, победени и умъртвени веднъж завинаги. Това ще стане явно един ден, когато преминем от този свят, изпълнен с битки и зло, в пресвятото присъствие на Бога! Там повече няма да има и сянка от каквото и да е зло и тъмнина.
Раждането на Исус е началото на края на злото. „Затова се яви Божият Син – пише апостол Йоан, – да унищожи делата на дявола“ (I Йоан 3:8). Ако искате да отговорите на въпроса защо е дошъл Исус на тази земя, ето това е може би един от най-кратките и в същото време най-изчерпателни отговори. Божият Син е дошъл в нашия свят, за да унищожи действията на дявола. Началото на светлината идва с Неговото раждане. Пълното изявление на тази светлина предстои някой ден в бъдещето. И ние го ожидаме с вяра, че то ще дойде. Затова и празнуваме Рождество – за да не забравяме, че именно оттам започва нашето избавление. След като изгрява на земята, Светлината отива чак до Голготския кръст, където Сатана се опитва да я умъртви, но това се оказва безуспешно, понеже смъртта е безсилна да задържи Божия Син.
Ето защо дори и в тази ужасяваща история за убитите от Ирод деца (която често подминаваме, понеже не знаем как да я разбираме), дори и в нея е заложена надежда. Въпреки отчаяните опити на Сатана да завладее този свят, в крайна сметка неговата участ е предрешена. Дори и едно такова дело не е извън знанието на Бога. Нищо не може да изненада Бога или да предотврати развитието на Неговия спасителен план.
Как обаче Исус унищожава злото в нашето съвремие, в нашия живот? Отговорът е очевиден: човек след човек, душа след душа. С въплъщението на Христос не се елиминира страданието. Но тъкмо защото Той е пострадал, можем да имаме увереност, че един ден всяко страдание ще бъде окончателно отстранено. Споменахме епизод от първата книга на Библията, но нека сега да ви насоча и към последната книга в Библията. Хубаво е да знаем края: „И чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с човеците. Той ще обитава с тях, те ще бъдат Негов народ и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече, нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка, защото предишното премина. И Седящият на престола каза: Ето, подновявам всичко!“ (Откр. 21:3-5).
Опитвам се да си представя онази неописуема за витлеемските майки трагедия. И си припомням какво пише апостол Павел до коринтяните: „Както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят. Но всеки на своя ред: Христос – първият плод, после, при пришествието на Христос, тези, които са Негови. Тогава ще бъде краят, когато Той ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. Защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под краката Си. И смъртта, най-последният враг, и тя ще бъде унищожена, защото Бог „е покорил всичко под краката Му“. А когато казва, че всичко е вече покорено (очевидно с изключение на Този, Който Му е покорил всичко), когато Му бъде покорено всичко, тогава и сам Синът ще се покори на Този, Който Му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всичко“ (I Кор. 15:22-28).
Основателят на служението „Фокус върху семейството“ и автор на редица познати в България книги д-р Джеймс Добсън разказва следната история. Петгодишното момченце на една вярваща жена било на смъртно легло, болно от нелечим рак. През последните му седмици майката седяла неотлъчно до болничното му легло и му говорела за Господ. Гушкала го в скута си, люлеела го и го подготвяла за неизбежния край.
Един ден медицинската сестра чула момчето да казва, загледано в тавана: „Камбаните бият мамо! Чувам камбаните… Чувам ги!“ Сестрата допуснала, че детето халюцинира. След като се повторило няколко пъти, се привела към майката и ѝ обяснила, че подобни неща са нормални. Такъв вид бълнуване се причинява от болестта и се среща често, допълнила тя.
Но майката притеглила сина си към обятията си, вдигнала поглед към сестрата и ѝ отговорила: „Не, госпожо. Той не бълнува, а бленува. Аз съм му казала, че когато изпитва силни болки и му е трудно да диша, да се заслуша много внимателно – и ще чуе небесните камбани. Затова цяла сутрин той говори така.“ До края на деня детенцето си отминало. До последния си дъх говорело за тези небесни камбани.
Не знам в какво житейско и емоционално състояние посрещате рождественските празници тази година. Не знам дали някой ваш близък напоследък не е дочул същите камбани и не си е отминал тихо. Но дори и в тежките и болезнени периоди, дори и когато въпросите ни са без отговор или скръб притиска душата ни, ние имаме текстове като този на евангелист Матей от втора глава, осемнайсети стих. Неговият разказ тук сякаш намеква, че въпросът „защо“ може би не е най-подходящият в тези случаи. Има един далеч по-уместен въпрос: „Боже, кога? Кога ще възпреш злото веднъж завинаги? Кога ще завършиш онова, което си започнал в яслата?“
Нещо подобно е възкликнал някога и пророк Исая: „О, да би раздрал Ти небето, да би слязъл, да биха се стопили планините от присъствието Ти, както когато огън изгаря храстите и огън прави водата да ври, за да стане името Ти познато на противниците Ти и да потреперят народите от присъствието Ти, когато вършиш страховити дела, каквито не очаквахме! О, да би слязъл, да биха се стопили планините от присъствието Ти! Защото от древността не се е чуло, до уши не е стигнало, око не е видяло друг бог, освен Тебе, да е извършил такива дела за онези, които го чакат“ (Исая 64:1-4).
Рождество Христово не попречва на цар Ирод да избие невинни деца. Но то гарантира неминуемото поражение на злото и пълното му изкореняване от живота на хората. Само да можехме да чуем биенето на онези духовни камбани, носещи надежда и вдъхващи увереност на фона на настоящите ни привременни страдания! Малцина си правят труда да разгърнат книгата на Йеремия и да потърсят какво се казва веднага след онази препратка към риданията на Рахил. Буквално едно изречение по-късно пророкът добавя със съвсем различна тоналност: „Въздържай гласа си от плач и очите си – от сълзи, защото делото ти бе възнаградено, казва Господ, и те ще се върнат от земята на неприятеля. Има надежда за късните ти дни, казва Господ, и децата ти ще се върнат в своите предели!“ (Йер. 31:16-17).
Портретът на Бога във видението на Йеремия е за Баща, който жали децата си. Няма търпение да ги приеме у дома, да ги прегърне, да ги издигне, да ги опази, да ги спаси. А Матей сега вмъква именно този портрет в радостната рождествена картина. Време е децата да се завърнат при своя Баща! Да, имало е ридание, имало е период на скръб, но настъпва моментът за прегръдки, радост и бащинска любов. Божиите обятия са разтворени широко. Надеждата в този древен пасаж е за едни бъдещи деца, които в някакъв необозрим за Йеремия момент, в едни други времена, ще се завръщат у дома, един по един, в могъщото и любящо присъствие на своя небесен Родител.
Първоначално думите на Йеремия са се отнасяли за наследниците на онова поколение израилтяни, които ще се приберат в пределите на родината си и ще я съградят наново. Но в едно друго бъдеще, хилядолетия след неговата епоха, същите думи ще придобият изненадващо ново значение. Един ден Небесният Баща ще започне да привежда към себе си други деца, духовни наследници, новородени синове и дъщери.
Ако искате да си представите какво Бог вижда в раждането на Своя Син, прочетете паметното описание в Исая 49:22: „Ето, ще издигна ръката Си към народите и ще възвися знамето Си пред племената. Те ще доведат синовете ти в обятията си и дъщерите ти ще бъдат донесени на рамената им!“ Колко необикновено и богато на образи обещание! Ето такава картина вижда Бог, когато гледа към раждането на Сина. Ето това пропускаме пък ние, понеже все още живеем в свят, изпълнен със зло. А трябва да го видим, понеже е вярно!
Нови деца на Бога се раждат всеки ден. Ако ти не си едно от тях, имаш шанс сега, преди да е изтекла годината, да станеш дъщеря или син на Бога. Преди да забият онези невидими камбани, Бог ти отправя бащинска покана да приемеш Неговата протегната длан и да изповядаш готовност да се присъединиш към Неговото семейство.
