Да познаваш кралицата

От прогонването на евреите до откриването на Америка

Има една песен, която сефарадските (испанските) евреи пеят и до днес: Adio Querida („Сбогом, любима“). В нея се пее как любимата е наранила сърцето на лиричния герой и той няма да я види повече. Тази песен не е любовна, както на пръв поглед изглежда. Тя отразява един от най-мрачните моменти от живота на тази еврейска общност. През далечната 1492 г., испанските монарси Фердинанд и Исабела издават указ, с който прокуждат от страната всички евреи. А сефарадите увековечават съдбата си, пишейки песен за своята любима Испания, която е наранила завинаги сърцата им. Така Adio Querida е песен за напускането на обичната страна.

Официалната причина за това прогонване е, че евреите не спират да влияят на благоверните католици, като ги предизвикват с поведението и живота си да сменят вярата си и да станат юдеи. Разбира се, има и такива, които се молят на кралския двор да не се стига до там, но указът е вече издаден и еврейската общност има три месеца да напусне своята Родина.

Но светът едва ли помни 1492 г. с това събитие. То е останало някак си затворено в гетото на прокобата на еврейския народ: да бъдат гонени и мразени по най-различни причини. Евреите се разселват из много страни от Средиземноморския басейн. Достигат и до Османската империя и нашите земи. Ако попитате обаче някой ученик, той няма да ви каже точно това.

Причината е, че по същото време – на 12 октомври 1492 г. (точно преди 530 години) – Христофор Колумб достига до бреговете на Америка. Именно това събитие остава на страниците на учебниците по история. Колумб е пример за последователен човек. Налага му се да чака търпеливо цели шест години, докато Фердинанд и Исабела решават дали да подкрепят пътуването му. През цялото това време той трябва да поддържа екипажа си в пълна готовност. А когато най-сетне отплават, му се налага многократно да насърчава своите моряци да не се отчайват, когато все още не виждат земя на хоризонта.

Някои биха нарекли Колумб мечтател. Други – наивник. Трети – безумец. Но историята е по-сложна. Христофор е предан католик, който се моли редовно и съблюдава всички църковни наредби. Той знае, че името му означава „Христоносец“ и поради това чувства себе си задължен да разпространява Христовото слово навсякъде. Освен, че е искал да достигне до Изтока, той редовно е изследвал Писанието – и така за свой ориентир и мотив за пътуване открива текст от книгата на пророк Захария 9:10, където се казва: „Той ще говори мир на народите, а владението Му ще бъде от море до море и от Ефрат до земните краища“, както и едно обещание от Псалом 107:23-24: „Онези, които излизат в морето с кораби и вършат работи в големи води, те виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбочините.“ С тези две слова Колумб се отправя на запад, с надеждата да стигне до далечна Индия.

Но в съзнанието на мореплавателя има и нещо още по-интересно. Той е притеснен от засилващата се власт на Османската империя, която по това време вече е владеела Средиземноморието и е заплашвала цяла Европа. Ако съумеел да достигне до Индия с това свое пътуване в западна посока, оттам той смятал, че ще може да се нападнат османците в гръб и по този начин да се донесе свобода не само за Европа, а и за Светите земи.

Какво ли е мислила Исабела за тези негови мотиви? В продължение на дълги години тази жена е планирала изгонването на всички евреи от нейните територии. След указа ѝ по прогонването им някои от евреите се завръщат в тогавашните предели на Обещаната земя. Сигурно на Христофор Колумб не му е било никак лесно „да маневрира“ през кроежите на своята господарка.

Въпреки че е изпитвал интерес към търговията, той така и не изоставя своето „призвание“. Когато на 12 октомври 1492 г. трите му кораба достигат първата земя, той кръщава мястото San Salvador (в превод, „свети Спасител“) и записва в дневника си следната молитва: „О, Господи, Всемогъщи и вечни Боже, с Твоето свято Слово си създал небето, земята и морето. Да бъде благословено и прославено Твоето име и да бъде възхвалено Твоето величие, с което си решил да използваш нас, Твоите смирени слуги, за да провъзгласят Твоето свято име в тази „втора част“ на земята.“

Когато вижда състоянието на местните туземци (които той нарича „индианци“), Колумб състрадателно пише: „За да бъдат добре настроени към нас, защото знаех, че те са хора, които трябва да бъдат освободени и обърнати към нашата свята вяра по-скоро с любов, отколкото със сила, дадох на някои червени шапки, а на други – стъклени мъниста, които те веднага окачиха на врата си, както и много други неща. […] Смятам, че лесно ще станат християни, защото ми се струва, че нямат собствена религия.“

Разбира се, всичко това достига до кралския двор и именно това прави тази 1492 година толкова противоречива. От една страна, експедицията на Колумб открива земи с население, което не е християнизирано. А от друга, империята прокужда от собствените си територии огромна група поданици, които също имат нужда от „свети Спасител“.

Когато научава за указа по изселването на испанските евреи, султан Баязид II изпраща флотилията си да прибере между 20 000 и 400 000 души и ги заселва в пределите на владенията си. Тогава произнася и знаменитата си фраза: „Сега се обогати моята империя!“ А евреите са толкова добре приети, че според самите тях вече живеят в „небесния Йерусалим“, макар да им се налага да плащат за това много високи данъци.

Не е нужно да казваме, че много американски индианци от новооткритите земи биват продавани в робство и избивани при по-късните набези на конквистадорите. И в двата случая изобщо не става дума за спасението на хората, а за пари, власт и територии. Ето затова е по-добре да сме близки не със земната кралица, а с Царя на царете!