На 6 септември 1620 г. се отваря нова страница в американската история. След няколко безуспешни опити да отплава от английските брегове, корабът Мейфлауър („Майско цвете“) оставя зад себе си караката[1] от същия тип Спийдуел, вдига котва от пристанището Плимут и се отправя към Новия свят.
На борда се намират сто и двама пътници (73 мъже и 29 жени) и 30 души екипаж. По съвременните стандарти, корабът е бил малко по-голям от яхта за излети. С дължина малко над 27 метра и с ширина 8 метра, той по нищо не приличал на плавателен съд, който ще промени световната история.
Натикани в толкова тясно пространство, пътниците търпят лишения и се борят със сурови метеорологични условия. Но те са пуритани, изпълнени с решимост да намерят своя нова родина и мисионерско поле. Гледат на себе си като поклонници[2] на Бога и като „Божия нов Израил“, призван да изгради нов „духовен Йерусалим“ в Америка. От своя страна, моряците от екипажа презират благочестивите поклонници и ги ругаят.
Храната се състояла от суха риба, сирене и бира. Единственият „санитарен възел“ представлявал една кофа. Нямало помещение, където да се изкъпеш. При бури в океана, на борда вилнеела морската болест. Недостигът на въздух под палубата причинявал в най-добрия случай гадене. Въпреки всичко, само един човек умира по време на пътуването. Обаче обстоятелствата, с които пътниците на Мейфлауър щели да се сблъскат скоро след пристигането им в „противната и безлюдна пустиня“ (по описанието на един от тях), били далеч по-лоши.
Два месеца и пет дена след отплаването от Плимут, корабът акостира край нос Код в днешния щат Масачузетс. Един от водачите на поклонниците, Уилям Брустър, прочита като благодарствена молитва Псалом 100. Преди да слязат на брега, всички те подписват знаменитото Споразумение от Мейфлауър: една харта, която ги обвързва да работят съвместно „за общото благо на Колонията, с обещание за всяко необходимо подчинение и покорство“. Съгласно споразумението, те се организират в „гражданско политическо тяло“ и се съгласяват да решават спорните въпроси чрез гласуване. Един от пътниците, Уилям Брадфорд, е избран за губернатор. Този акт превръща бъдещите колонисти не само в религиозна общност, но и представлява пробив в политическата конюнктура – оставайки формално поданици на английския крал, те реално стават самоуправляваща се група. По същество споразумението представлявало църковен завет, подписан от повечето пълнолетни мъже на борда. Сключването му вероятно е предотвратило метеж, тъй като напрежението било силно нараснало по време на плаването.
Достигнали първоначалната си цел, поклонниците дълго обмисляли къде да се заселят. Моряците мърморели и искали да ги свалят насила от кораба, преди да свършат всички провизии. За щастие, някои от мъжете, които слезли на брега, намерили горски плодове и семенни растения, с които да допълнят ежедневната храна. Корабът презимувал на американския бряг. Недостатъчно подготвени, измират десетки поклонници – едва половината преживяват първата си зима в Нова Англия. Жилищата им били жалки колиби, набързо издигнати от сплетени пръчки и кал. Все пак достатъчно заселници оцелели, за да сложат началото на едно ново общество и да отворят една безпрецедентна страница в историята на Америка, а и на християнството.
Идеята за обществен договор, въплътена в Споразумението от Мейфлауър, ще добие още по-голяма значимост в теориите на Джон Лок, Жан-Жак Русо и други мислители. Документът се смята за едно от семената на американската демокрация, а някои изследователи виждат в него първата писмена конституция в света. Християнските идеи оказват сериозно влияние при оформянето на характера на ранното управление на американските колонии. До голяма степен, то се състояло от хора, изгонени от Европа поради своята евангелска вяра.
____________________
[1] Ветроходен тримачтов кораб, използван през XVI и XVII в.
[2] В литературата често се използва и терминът “пилигрими”.
