Кръстът. Вероятно най-разпознаваемият знак в историята. Трудно ще намерите човек, който да няма поне обща представа откъде идва този символ. Срещате го по фасади, върху храмови кубета, на дебели книги, на надгробни плочи, на линейки, на верижки и пръстени, на татуировки и изображения. От религиозната символика, през хералдиката и орнаментиката, до изобразителното изкуство – двете кръстосани линии се срещат във всевъзможни форми и цветове, с най-различна смислова натовареност.
Много преди да стане знак и символ обаче, кръстът е просто един инструмент за екзекуция на лишени от свобода престъпници. Измислен от злия гений на Римската империя, замислен да причинява максимално ниво на физическа болка и обществено опозоряване, предназначен да всява леден страх и безропотен респект спрямо империята, кръстът събира в себе си цялата първичност, свирепост и вулгарност на грубиянската държавна власт.
С провесването на Божия Син върху две такива греди обаче кръстът внезапно придобива съвсем различен смисъл. Сега той става пресечна точка на старата и новата ера в човешката история; на старозаветния закон и новозаветната благодат; на Божията справедливост и Божията любов. В един ключов миг от историята там се акумулира целият мрак на греховността и гузността на човечеството, необяснимо стоварени върху плещите на единствения невиновен Човек.
Ако трябва да направите илюстрация на Кръста, какво ще включва тя? Ще гравирате ли изящни орнаменти и грациозна декорация или ще се ограничите до две груби и неугледни парчета дърво? Ще нарисувате ли живописно изображение или просто ще кръстосате две непретенциозни линии? Ще съчините ли богата поема, изпълнена с вълнуваща образност и пластична словесност, или ще предпочетете прозаичен и изчистен от художествени фигури текст?
Историята на християнското изкуство познава и двете – както живата фигуративност и ярката образност, така и опростените изображения и естествените цветови гами. В едно произведение от началото на IX век обаче се кръстосват и двата подхода. То представлява творба, която е едновременно и сложна, и проста; и изящна, и непретенциозна. Нещо повече, тя е едновременно и словесно съчинение, и художествена композиция.
Преди дванайсет столетия, съзерцавайки Христовото разпятие, един немски игумен съчинява може би най-сложно оформената графична поема в западната християнска писменост. Творбата De laudibus sanctae crucis („В прослава на светия кръст“) е разположена на 28 страници, всяка от които представлява равномерно подреден латински текст, белязан от изрядна геометрична лексикална хармония, ловко и хитроумно съчетание между форма и съдържание и допълнителни пластове с визуални послания.
Авторът Рабан Мавър e бенедиктински монах, останал в историята с ценни богословски, енциклопедически и лирически произведения. Роден около 780 г. в благородническа фамилия от Майнц, той следва в дворцовото училище на Карл Велики. Още на млади години се замонашва и поема ръководство на манастирска школа. Пише трактати за образованието на свещениците, изготвя граматически справочници и коментари върху половината библейски книги. През последното десетилетие преди смъртта си служи и като архиепископ на родния си град.
През 815 г., едва навършил Христова възраст, Рабан Мавър публикува обемния лирически текст De laudibus sanctae crucis. Творбата разглежда дълбоката драматичност на Христовото разпятие, спирайки се на елементи от новозаветните описания на Страстната седмица: отстъплението на тълпите; съпричастността на ангелите; недоумението на апостолите; разкъсващата горест на Гетсиманската молитва; болезненото пристъпване по Via Dolorosa; злобата зад забиването на гвоздеите; унизителното раздиране на душата, на плътта и дори на дрехата на Разпънатия; немислимата агония на кръстните мъки. В продължение на двайсет и осем отделни графични композиции древният игумен постепенно обрисува в представите ни Христовия кръст.
Ала уникалността в подхода на Рабан Мавър се състои не само в посланието, а и във формата. Буквите в неговия латински ръкопис са подредени в хоризонтали и отвеси с равномерна разредка. Във всеки ред и във всяка колонка има приблизително равен брой букви. При находчивата подредба обаче някои от тях също така са оградени и групирани в различни посоки с нови значения. Те са изведени с геометрични форми или дори рисунки, изпъквайки над останалия текст на поемата. На всяка една страница от 28-те части са очертани различни модели, добавяйки нови послания над текста.
Оригиналната версия на поемата е изготвена в стаичката за преписване на манастира във Фулда, а до края на живота си Мавър успява да направи още поне пет копия. Две от тях се съхраняват в Националната библиотека на Франция, а може би най-добре запазеният препис може да се разгледа в Мадридския университет „Комплутенсе“. Дигитализиран вариант с висока резолюция е качен на сайта на Университетската библиотека в Берн.
„Не съм виждал друга творба по-ценна за разглеждане, по-приятна за четене, по-сладка за помнене, по-трудна за съчиняване“, отбелязва през XI век бенедиктинският монах Одило от абатството в Клюни. Всяка от двайсетте и осем композиции е съпроводена с отделна разяснителна страница, а към произведението като цяло е добавена „декларация“ с аргументация и тълкуване.
Със смаян поглед разглеждам сканирана версия на кодекса и през ума ми преминават въпроси. Колко ли време е отделил този древен брат по вяра, за да съчини, подреди и изографиса това богато съчинение? Какво проникновение, какво креативно въображение, какво лексикално и художествено майсторство са нужни за достижение от такъв мащаб и детайлност? Какво трудолюбие и колко прецизност са необходими, за да се получи творба толкова простичка на вид, а толкова многосъставна и разнопластова като изпълнение?
Дванайсет века по-късно, седнал в удобен офис стол, взрян в двайсетинчовия си LCD монитор, се замислям какво влагам самият аз в името на Кръста, когато творя нещо. Дали моите собствени проекти ще се помнят и след едно столетие? Ще си личи ли моят мерак в тях? Ще бъдат ли белязани от пламък и щение?
Не говоря за нивото на сложност и претенциозност. Дори и простичките ми начинания ще съдържат ли онзи заряд на посвещение и признателност, който съзирам във „В прослава на светия кръст“ на Рабан Мавър? Ако някой мой бъдещ наследник разглежда под лупа собствените ми творби, ще съзре ли в тях усърдие, прилежност, креативност и най-вече любов към Спасителя?
Кръстът не е даденост, а отдаденост.
Значи въпросът е не какво давам, а какво отдавам в замяна.
