Оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос, посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тази благодат, в която стоим и се радваме поради надеждата за Божията слава. И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта произвежда твърдост, а твърдостта – изпитана правда, а изпитаната правда – надежда. А надеждата не посрамва, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения ни Свят Дух.
Римляни 5:1-5
Какво означава да бъдеш оправдан? В юридически смисъл това значи подсъдим да бъде обявен за невинен на основата на определени доказателства. Съдията определя дали той да бъде оправдан или обявен за виновен. Ако доказателствата са против подсъдимия, то участта му е ясна – той ще бъде обявен за виновен. Ако обаче те подкрепят неговата позиция, защитават го, тогава той ще бъде оправдан. Би трябвало да е толкова просто, но често не е. Оказва се, че видимо виновни личности излизат от съдебната зала оправдани, защото обвинението не си е свършило работата, доказателствата не са достатъчно, или пък процедурата не е спазена. Понякога съдията е подкупен и оправдава виновния, дори да са налични неопровержими доказателства за неговата вина.
Ала можем ли да приложим справедливо този юридически подход към християнския живот? Редица богослови поставят ударение върху това – на оправданието се гледа предимно по този начин, като за вярващият е от значение единствено това, дали Господ е анулирал вината му или не. Тук се изтъква накърнената Божия праведност, която трябва да бъде удовлетворена, и старозаветните жертви са имали за цел точно това. С идването на Христос и саможертвата Му тези жертви престават да бъдат нужни. Христовата саможертва е достатъчна за оправданието на човека пред Бога.
На оправданието чрез вяра можем да гледаме чрез следната аналогия – ние сме получили голямо наследство, като е нужно само да сложим подписа си под документа и наследството е наше. Няма никакви дребни букви, няма уловки – всичко, което е нужно, е нашият подпис и ставаме наследници на огромното богатство. Никой не би пропуснал такъв шанс, нали?
В този пример има един дребен детайл – той като че ли съдържа в себе си неизбежен избор на това документът да бъде подписан и наследството да бъде взето. В крайна сметка, кой човек със здрав разум би пропуснал подобно предложение? Проблемът е в това, че ако следваме тази аналогия, неизбежно ще отидем към калвинистко разбиране за неустоимата благодат – предложеното оправдание от Бога е така предложено и приложено, че никой не би могъл да Му откаже.
Животът и практиката показват, че това съвсем не е така. Оправданието е предложено на всички и то се приема чрез вяра, която също е дар от Бога, както ни учи апостол Павел. Ала това съвсем не означава, че всеки човек с радост приема направеното му предложение, ако трябва да говорим с примера от преди малко. Нека само да си спомним притчата за сеяча. Не всички семена паднаха на добра почва – някои паднаха сред плевели, други – на плитка и камениста почва, други – на пътя; само част от тях паднаха на добрата почва. Това отразява нашата действителност много по-добре – не всички хора ще живеят с Бога. А животът с Него е основание за вяра в оправданието. Тук е слабостта на разбирането, че човекът не е в състояние да устои на Божията благодат, че той е изправен пред свършен факт. Следвайки тази логика, ние лесно ще стигнем до заключението, че сякаш някой друг прави избора вместо него.
А основата, от която ние би трябвало да изхождаме, е, че нашите избори определят нашето състояние пред Бога. Затова ние приемаме оправданието чрез вяра и го живеем. Живеем го всеки ден, защото няма друг начин да потвърдим онова, което Господ е извършил за нас.
Това съвсем не означава, че няма да имаме трудности – сам Христос учеше апостолите, че щом гонят Него, ще гонят и тях. Дори и да сме оправдани от Бога, това не е гаранция, че животът ни ще стане по-лесен. Той придобива друг смисъл и друго измерение, но далеч не става по-лесен. Може би затова ап. Павел прави косвена връзка между оправданието и скърбите в живота. Макар и да не ги свързва директно, веднага след като е говорил, че оправданието чрез вяра носи мир с Бога, той ни призовава към една друга мисъл: „Нека се хвалим и в скърбите си, понеже знаем…“ (Рим. 5:3) Ап. Петър по аналогичен начин пише: „Поради тази причина положете всяко старание и прибавете към вярата си добродетел, към добродетелта си – благоразумие, към благоразумието си – себеобуздание, към себеобузданието си – твърдост, към твърдостта си – благочестие, към благочестието си – братолюбие, и към братолюбието си – любов“ (II Пет. 1:5-7). В живота на човека по-често идват скърбите и страданието, отколкото добрите моменти. Може би затова е вярна и следната мисъл: „Радвай се на кратките добри моменти в живота, защото лошите със сигурност ще се върнат.“
Оправданието, което е извършено от Бога и което ние приемаме единствено и само чрез вяра, не бива да бъде разглеждано като еднопосочен билет за рая. То не бива да бъде приемано за даденост, само защото там, някога и някъде, някой е произнесъл покайна молитва, с която е застанал на пътя на спасението. Точно това ни дава увереността, че Господ прави възможно да вървим по този път, като ние крачим с Него. Тук трябва да разберем, че не Господ върви вместо нас – Той само ни дава благодатта да правим това, но ние сме тези, които вървим и благодарим за Неговия неизказан дар.
Когато размишляваме в тази посока, ние може лесно да си помислим, че щом сме оправдани, не е нужно да правим нищо друго. Едно разумно християнско разбиране е това, че оправданието е само началото на живота с Бога, само началото на спасението. То продължава през целия ни живот, защото ние гледаме на него като на стремеж към съвършенство. Ала този стремеж към святост не е сам за себе си и сам по себе си. Ако това е така, то ние просто ще бъдем едни добри хора, които вършат правилните неща, ала с неправилните мотиви. Ако нашият стремеж към съвършенство не е с цел опознаване на Бога, не е с цел приближаване към Него, то той е безсмислен и не ни ползва. Когато Павел говори, че „скръбта произвежда твърдост, твърдостта – изпитана правда, изпитаната правда – надежда“ (Рим. 5:3-4), той ясно заявява, че тази надежда е надежда за живот, надежда в Живота. Именно тази надежда „не посрамва“ (Рим. 5:5), защото тя е надежда във вечния живот. Малко по-надолу ап. Павел изяснява: „Ако бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме примирени, ще се избавим чрез Неговия живот! И не само това, но и се хвалим в Бога чрез нашия Господ Исус Христос, чрез Когото получихме сега това примирение“ (Рим. 5:10-11).
А можем да сме уверени в това, защото „по благодат сте спасени чрез вяра“ (Ефес. 2:8), възкликва ап. Павел и е вън от всякакво съмнение, че той вече не говори за юридическо (по човешки образец) разбиране на оправданието. Това разбиране включва в себе си присъда, основана на доказателства, а не на благодат. Спасение може да получи всеки, който вярва в Божия Син и то без заслуги, „за да не се похвали някой“ (Ефес. 2:9).
Ние с трепет приемаме дара на Бога, защото осъзнаваме, че нищо от това, което притежаваме, не е наше собствено. Ние не притежаваме нищо на този свят, нито дори самите себе си, защото и ние сме творение на Бога. Привилегията, която ни е дадена, се състои в това да бъдем настойници на повереното ни от Бога. Настойници, а не притежатели. Едни от най-големите проблеми в живота на човека идват, когато той си помисли, че е притежател на нещо, че то е негово и на никой друг, не дори и на Бога. А ние сме творение, част от цялото творение на Бога, пък било то и венецът, най-добрата му част. Съвършенството, открито и откривано в нас, се състои в това, че можем да откликнем на поканата на Бога. И това е от самото начало – Адам се срещаше с Бога редовно, при вечерния ветрец, както ни разказва книга Битие (Битие 3:8).
Ние сме оправдани чрез вяра и това е причина да имаме непоколебима надежда във вечния живот. Примирени с Бога, ние имаме радост, която не се среща често. Християните трябва да бъдат най-радостните хора на планетата, защото те са получили любовта на Бога. С тази радост нека да е видно за всички около нас, че ние сме Божии деца. Нека благославяме тези около нас повече, отколкото досега. Нека нашата радост не остава скрита от света, а да бъде като сол и светлина, като град поставен на хълм, който не може да се укрие. Така всеки, на когото бъде показана любовта на Бога, ще има причина и възможност да прославя Бога.
