23 юни 2024 г.

„Навсякъде има души, които жадуват за живото слово Божие“

Свидетелство на п-р Марин Маринов
Пловдив, 17 март 1998 г.

Роден съм на 9 октомври 1924 г. в с. Коматево, по-късно квартал на гр. Пловдив. Дядо ми, Марин Костадинов Николов, е бил първият евангелист и основател на евангелската църква в с. Ахматово, Пловдивско, където след размирици, гонения и палеж от тълпата, подбудена от православни свещеници, през зимата на 1896 г. израства силна евангелска църква. Духовният огън е голям и възпламенява околните села, и в резултат по-късно се основават евангелски църкви в Поповица, Селци, Дебър и малки групи в други села.

По-късно, през 1910 г., шест семейства, между които и това на дядо ми, се преселват в Коматево и това е началото на евангелската църква в това село. Майка ми Анка е дъщеря на Георги Проданов, също от Ахматово, но преселил се в Поповица, който е и един от основателите и строителите на евангелската църква там. От дете си спомням, че майка ми години наред беше ръководителка на женския клас от неделното училище при църквата и член на духовния съвет. Баща ми, Стефан Маринов Костадинов, откакто го помня, винаги е заемал някаква длъжност в ръководството на църквата, но  най-продължително време е бил член на духовния съвет, дякон и надзирател в неделното училище. И тъй като за дълги години църквата ни е била без пастир, баща ми беше един от най-редовните проповедници на амвона до смъртта си.

В дома ни цареше дух на любов, на радост в Господа и на гостоприемство. Библията беше най-почитаната и четена книга в дома ни, а домашният олтар се поддържаше с особена любов и постоянство от нашите родители, които бяха дълбоко духовни християни, с непоколебима вяра и с високо морален живот и поведение. Независимо от бедността – родителите ни се прехранваха с обработване на малкото наследствена земя и такава, взета под наем, – ние от малки бяхме научени да бъдем благодарни. Да се молим преди храна, преди лягане, след ставане; и при всички особени случаи, радостни или скръбни, да уповаваме на Бога. Към благоприятните условия на това християнско възпитание може да се прибавят лятната детска градина в църквата, която посещавах, и детското неделно училище. Така, че от най-ранна детска възраст в душата ми е горял огънят на една жива, непоколебима вяра в Бога и безкрайна любов към Господ Исус Христос и към църквата Христова. Те прераснаха в духовни опитности с моя Спасител, които са ми носили много радостни преживявания.

След четири години в основното училище в Коматево, последваха три години в прогимназията в съседното село Марково и пет години в мъжката гимназия в Пловдив. На 30 юни 1943 г. получих дипломата и на 1 юли бях в казармата, а няколко дни след преврата на 9 септември 1944 г. бях изпратен на фронта срещу Германия като танкист разузнавач.

След завръщането ми от фронта, издържах успешно конкурсни изпити и записах медицина в новооткрития университет в Пловдив. Но през зимата на 1948 г. комунистическите власти проведоха чистка в университетите и аз, след седем семестъра обучение, бях изключен. Веднага бях поставен под домашен арест. Тоест, трябваше сутрин и вечер да се разписвам при кмета на Коматево.

Плахи стъпки в проповедническата практика направих още като ученик в гимназията. Пак тогава бях избран за секретар, а по-късно и за ръководител на Младежкото християнско дружество при църквата. Научих се да свиря на хармониума и станах ръководител на младежки хор при църквата.

На 29 април 1951 г., Възкресение Христово, след радостното и украсено с хорови изпълнения богослужение, с група младежи от църквата решихме да се разходим до съседното село Първенец, разположено в подножието на Родопите, с хубав парк, през който тече река. Имаше някакъв фестивал. Там, в една тясна уличка ме арестуваха. Бях отведен в Пловдив, а оттам – в Пазарджишкия затвор. Следствието продължи при неописуемо тежки условия и непрекъснат физически и психически тормоз. Аз бях активен член на Земеделския младежки съюз, но редом с това „провинение“, по-голям натиск и акцент в разпитите ми бяха насочени към дейността ми в църквата, вероятно въз основа на досието ми. За два месеца следствие изгубих една трета от теглото си. От бързото отслабване и терора, плътта ми се стопяваше и изтичаше от няколко огромни циреи. Изпращането ми в лагера „Трудово възпитателно общежитие, Белене” на остров Персин на р. Дунав беше едно облекчение.

Там веднага попаднах в компанията на група евангелски пастири, които бяха отпаднали от списъка на подсъдимите или бяха избегнали двата „пастирски процеса“ през 1949 г. и бяха изпратени в лагера на о-в Персин. Това бяха: Стефан Градинаров, Кирил Йотов, Костадин Бозовайски и Трифон Димитров от Съборните евангелски църкви; п-р Иван Игов от Баптисткия съюз и п-р Коста Бранков от Петдесятния съюз. Там бяха и миряните Колю Костов от Каменна река и вуйчо ми Игнат Проданов от Поповица. Тази пъстра компания показва, че във време на страдания Божиите чада могат да забравят за дребните, второстепенни различия и да бъдат едно в Господа! Адвентният пастир Георги Шемков бе успял да вкара един Нов завет в малък джобен формат, освободен от твърдите си корици. Тая малка книжка се превърна в най-голямото съкровище за нас, минаваше от ръка на ръка и за известно време носеше радост и утеха за онзи, до когото достигаше, да я чете в откраднати мигове свободно време, скришом, поради многото „антени“ (т.е. доносници) около нас.

В лагера се запознах с бъдещия си тъст, известния пловдивски адвокат Борис Николов Чобанов, който бе заемал различни длъжности: околийски управител, председател на пловдивската индустриална камара, председател на пловдивския мострен панаир и народен представител.

Това беше сурово време. Време на тежки изпитания: глад, тежък каторжен труд, непрекъснати унижения и стремеж да те накарат да забравиш, че си човек. Зимно време мръзнехме под дрипите си – части от войнишкото облекло на непознати за нас армии, някои надупчени от куршуми и със засъхнали петна от кръв. Бараките, в които спяхме по 200-300 души, бяха направени от върбови плетове измазани с кал, много често още съвсем мокра, с по 20-30 см поникнал ечемик. Покривите бяха от снопчета суха тръстика. Наровете бяха на два етажа, като всеки от нас разполагаше с 40 см. За да бъде възможно да се съберем всичките, трябваше да спим с глава, поставена между два чифта нозе. Цялата зима от началото на ноември 1952 г. до края на март 1953 г. спах на горния нар в барака без покрив – под открито небе. При страхотните зимни вихри, които лудуваха по течението на р. Дунав, много често се събуждахме затрупани от сняг.

Християнското възпитание, християнският дух и християнският морал бяха моята сила. И благодаря на Бога за това! В най-трудните мигове, най-здравата опора е присъствието на Господ Исус Христос.

В тази непосилна борба все пак оцеляхме. Защото Божието търпение си има граници. След смъртта на Сталин (5 март 1953 г), в държавите под комунистическо иго, една по една, започнаха процеси на разведряване и амнистии. Извадиха ни отвъд телените мрежи и ни върнаха измачканите цивилни дрехи. Така на 28 август 1953 г. посред нощ пристигнах в Коматево. Бяха изминали точно 28 месеца от помрачения Великден: денят на арестуването ми. Майка ми се беше поболяла от мъка и тревога, и животът ѝ едва не бе изтръгнат от ноктите на смъртта. Сестра ми Мария от Кричим бе дошла да я види и насърчи. Беше голяма радост.

Започвах НОВ ЖИВОТ! Бях на двадесет и девет години. Тежките изпитания и преживявания бяха закалили характера ми и укрепили вярата ми. Бях пораснал духовно и се бях научил във всичко да уповавам на Бога! Но този „нов живот“ бе белязан с печата на „ПОЗОРА“ пред властници, партийни и стопански авторитети. Земята ни беше отнета и родителите ми изнемогваха материално. Много трудно беше да се намери нормална и редовна работа. Участието във войната, ордените, раняването не правеха впечатление, защото в задължителната автобиография не можех да не пиша, че съм вярващ, че съм изключен студент и че съм бивш лагерист.

През 1958 г. се ожених за Ценка Борисова Чобанова от Пловдив. Запознахме се в Пловдивската евангелска църква, където пеехме в хора. След лагера (1953 г.) се включих много по-активно в духовния живот на църквата в Коматево, където започнах да проповядвам по-често, отколкото преди лагера, и същевременно свирех като самостоятелен органист, макар и самоук. През есента на 1979 г. п-р Ламбри Мишков направи предложение аз да заема амвона в Пловдив. Така станах отговорен проповедник в Пловдивската съборна евангелска църква, където на много тържествена служба на Благодарствения ден, 24 октомври 1982 г., бях ръкоположен в пастирски сан.

Но на 14 юли 1985 г., по настояване на наложения от репресивните органи за председател на Съюза на Съборните евангелски църкви Павел Иванов, от милицията ми наредиха да напусна амвона. След това, за съжаление, някои църкви, включително и моята родна църква в Коматево, затвориха вратите си и амвоните си за мене.

След смъртта на п-р Л. Мишков на 23 декември 1987 г. настана хаос в Пловдивската Евангелска съборна църква. Мина доста време. После П. Иванов проведе избор за пастир, без да изпрати предизвестие на църквата и в присъствието на не повече от 40 членове. Интересното е, че както свидетелстваше той по-късно, под натиск от милицията вече е имало изготвена заповед за назначаването на установен пастир и целият избор е бил една игра. През април 1989 г. приех поканата на църквата в Поповица да поема амвона, като ги посещавам веднъж месечно.

На 9 октомври ще навърша 74 години. Вече съм на възраст и когато се връщам от далечни пътувания като Благоевград, Разлог, Баня, Елешница, Церово или Каменна река, наистина съм уморен физически, но в душата ми е песен, радост и пълно удовлетворение от чувството за изпълнен дълг, от спомена за одухотворените лица на скъпите братя и сестри, чисти и достойни души, които поглъщат с радост Благовестието и с които ни свързва Христовата любов, и от незабравими преживявания на радостно общение. Сърцето ми е стоплено от светещите погледи и от множество благодарности, с нескончаемото: „Благодарим. Бог да ви благослови! Но идвайте по-често!“

Такива реакции са неустоими! Затова, ние, пастири и проповедници, никога не трябва да пренебрегваме „дълбоката провинция“ и да не забравяме, че навсякъде има души, които жадуват за живото слово Божие! Колко добре е да бъдем всички и винаги заедно, но това е възможно само във вечността, при Бога. Но за това е необходимо устояване и подвизаване в добрия подвиг на вярата, защото „който устои докрай, той ще бъде спасен“.

Без Теб не мога жив да съм,
пребъдвай с мене всякога.
Не ме оставяй Ти съвсем,
без Теб не смея да умра![1]

п-р Марин Стефанов Маринов
(9 октомври 1924 г. – 5 октомври 1998 г.)

______________
Преписал от оригинала: Ангел Тинев (6.10.2022 г.)
Подготвил, със съкращения: п-р Станислав Алексиев

 

[1]     Цитатът е от химна „О, Слънце на душата ми“ от сборника „Духовни песни“ (б.р.).

Similar Posts