08 фев. 2023 г.

Войната и военната служба в светлината на Библията

Зорница, 07/2022

Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството през XXI век, в морално отношение нищо не се е променило от Грехопадението до сега. За съжаление, войната е реалност и днес – така, както е била и през вековете. „Случва се да казват за нещо: Виж, на, това е ново. Но то е било вече през вековете, що са били преди нас“ (Екл. 1:10)[1]. Ето какво отбелязва и проф. д-р Светлозар Елдъров в своя труд Православието на война: „Войната е „относително“ или „допустимо“ зло, което няма място в реда на абсолютните божествени истини, но не може да бъде отречено изцяло, тъй като произтича от несъвършенствата на човешката природа и обществените условия.“[2]

През последните двайсет години бяха организирани научни конференции и православни консултации и бяха издадени няколко исторически и богословски изследвания по въпросите за възникването, ролята и мястото на военния свещеник в българската армия, особено в периода на Третото българско царство. Освен книгата на проф. Светлозар Елдъров внимание заслужава и дисертационният труд в два тома на отец проф. Петър Гарена, озаглавен Военното духовенство на България (2008). Въпреки това богословската наука е в дълг към темата за войната и мира и тяхното разглеждане в перспективата на систематичното богословие, особено в светлината на християнските религиозно-нравствени ценности. В този смисъл внимание заслужава и една малко позната студия от 1962 г. на специалиста в областта на философията и богословието проф. д-р Димитър Пенов (1903-1983 г.) на тема „Учението на Библията за мира и войната“. Тя представлява особен интерес и звучи актуално и днес, в XXI век, когато все още човечеството продължава да страда и преживява ужасите на въоръжения конфликт, дори в сърцето на Европа. Не на последно място трябва да се отбележи и богословският труд на сръбския богослов и пастир еп. Николай Велимирович (1881-1956 г.) Войната в светлината на Библията, написан в периода между двете световни войни на XX век. За първи път книгата е преведена и издадена в Стара Загора през 1934 г. от Съюза на православните християнски братства в България.

Както се вижда, горепосочените богословски разработки и изследвания са крайно недостатъчни и остарели във времето, докато проблемите, които разглеждат, продължават да бъдат актуални и днес. Какъв е произходът на войната като социално явление? Какъв е Божият начин за възпиране на това зло? Какво да кажем за заповедта „Не убивай“? Може ли християнин да служи в армията и да участва в реални бойни действия? Настоящата статия няма амбицията да даде изчерпателен отговор на тези въпроси, а по-скоро да предизвика интереса и да разбуди съзнанието на мислещия и богословски грамотен читател.

 

Грехът е основната първопричина за смъртта и войната

Като венец и най-висша форма на Божието творение (Бит. 1:26-27) човекът е устроен за живот в мир, любов и хармония, а не конфликт, омраза и хаос. Той не е създаден, за да отнема живота на друг човек.

Мирът, редът и хармонията на Божието творение са нарушени в момента, в който човекът се подвежда по лъжите на дявола. Проф. Димитър Пенов нарича този момент „космичен разрив“[3] и изтъква като основна причина появилата се гордост. Божият авторитет, благост и Божието слово са поставени под съмнение и недоверие, които ясно проличават във въпроса на змията: „Истина ли каза Бог да не ядете от никое дърво в рая?“ (Бит. 3:1). „Дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война“, заключава проф. Пенов.[4] Именно тази проява на гордост, изразена не само в съмнение или недоверие, но на практика, в отхвърляне на Божия авторитет и наредби, подвежда и човека да съгреши. За същото свидетелства и св. Йоан Златоуст: „Начало на греха е гордостта.“

Грехът на Адам е първопричина за смъртта и появата на войната като среда, в която се сее смърт. „Както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим. 5:12). Еп. Николай Велимирович изтъква, че човекът е във вражда с човека, защото първо е влязъл във вражда с Бога. Резултатът от грехопадението на Адам и Ева е много по-голям от фактическото изгонване на прародителската двойка от Едемската градина. Последствията са катастрофални в космически размери – една „всеобща вражда и война“.[5] Именно в тази започнала война пада и първата жертва. Авел е убит от брат си Каин. По своята същност всяка война е братоубийствена, защото човек убива друг човек. Проф. Пенов обръща особено внимание на тази трагедия. „Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и на цялата по-нататъшна кървава история на човечеството.“[6]

Грехът навлиза във всички сфери на древния свят и обхваща цялата земя. „Злото не е само индивидуален проблем. Това е всепроникващо състояние на човешката паднала в грях природа, която обхваща политическата и социална реалност, в която сме принудени да живеем.“[7] Така постепенно последствията от Грехопадението обхващат целия древен свят. „Земята се разврати пред погледа на Бога и се изпълни земята с насилие“ (Бит. 6:11, НП ББД) и в резултат Бог решава да изтреби всяка твар, „заедно със земята“ (13 ст., НП ББД).

След като спасява човечеството чрез Ной и неговия ковчег, Бог постановява един нов завет: „Сключвам Моя завет с вас, че няма вече да бъде изтребвана всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята“ (Бит. 9:11).

Част от този „нов завет“ с човека е фактът, че Бог възлага огромната тежест на духовната отговорност за въздаване на справедливост на човека. Бог вече няма да се намесва в човешките дела, за да поправя неправда, да възпира злото и да въздава справедливост. Човекът вече носи тази отговорност. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка, защото човек е създаден по образ Божий“ (Бит. 9:6). Тази отговорност на човека поставя духовната основа и на държавността.

 

Властта като божествена институция с духовна отговорност да възпира злото

Държавната власт има божествен произход. „Няма власт, която да не е от Бога. И каквато власт има, тя е отредена от Бога“ (Рим. 13:1, НП ББД). Гръцката дума за власт (ἐξουσία) може да се преведе както „началства, висши власти и управници“, така и „власт, авторитет, сила за управление и господство“[8]. В този смисъл текстът в Римляни 13:1 може да се разбира по два начина: (а) всяка власт, в смисъла на властимащите, конкретните личности, е от Бога (а от историята знаем, че далеч не е така); или (б) властта като духовен принцип и авторитет се дава от Бога на онези, които са поставени в позиция на сила, а от самите тях зависи дали ще използват тази сила богоугодно или ще злоупотребят с нея.

При по-задълбочен и подробен анализ на текста в Римляни 13:1-7 става ясно, че владетелят би трябвало да бъде Божий служител (διάκονος) и неговата главна задача е да наказва и възпира злото, „защото той не носи напразно меча“ (Рим. 13:4).

Тези два текста, Битие 6:6 и Римляни 13:1-7, всъщност изграждат богословската рамка на държавността и въоръжените сили като функция на държавността: полицията да наказва и възпира злото, което идва отвътре в едно общество, а армията – злото, което идва отвън.

Един целенасочен прочит на Новия завет и особено двете книги на ев. Лука ни среща с няколко военнослужещи от различен ранг и произход: войниците при р. Йордан (Лука 3:14), стотникът[9] от Капернаум (Лука 7:1-10), стотникът при Кръста, който прославя Бога (Лука 23:47), стотникът Корнилий (Деян. 10 гл.), хилядникът[10] Клавдий Лисий (Деян. 23:26), стотникът Юлий (Деян. 27:1). В нито един от тези случаи няма изрично указание или текст против военната професия. Нещо повече, самият Господ Исус Христос изказва похвала за най-много вяра в цял Израил именно към един офицер: стотникът от Капернаум (Лука 7:9).

________________

[1] Библейските цитати са заимствани от Синодалното издание на Библията, освен ако не е посочен друг превод.
[2] Св. Елдъров, Православието на война (Военно издателство, 2004), 3 с.
[3] Пак там, 194 с.
[4] Пак там, 195 с.
[5] Пак там, 195 с.
[6] Пак там, 196 с.
[7] A. Holmes, War: Four Christian Views (Intervarsity, 1997), 118 p.
[8] Старогръцко-български речник на Новия завет (Госпъл, София, 2010), 120 с.
[9] Стотник – командир на 100 войници. Днес съответства на командир на рота, със звание капитан или майор.
[10] Хилядник – командир на 1000 войници. Днес съответства на полковник или бригаден генерал, в зависимост от рода войска. 

 

 

Зорница, 08/2022

Най-общо казано, в християнското богословие има три преобладаващи възгледа по отношение на войната и военната служба: Може ли и трябва ли един християнин да служи в армията? Тези три възгледа са намирали своите измерения в различни епизоди от хилядолетната история на църквата, но това е обект на по-задълбочено богословско-историческо изследване. Проф. Харолд Дж. Браун подчертава: „Войната – това е един жесток, всеобщ въоръжен конфликт; една първична реалност, която трудно може да бъде подчинена на каквато и да била теория.“[1]

За целта на тази статия ще очертаем накратко тези три основни възгледа:

 

  1. Християнски пацифизъм

В своята крайност, християнският пацифизъм отрича всякакво участие на вярващи хора във въоръжените сили. Този възглед има и една по-умерена версия, християнското „въздържание“, т.е. допуска се вярващ човек да служи в армията, но изрично на позиция, която не изисква участие в реални бойни действия, а по-скоро поддържаща, логистична служба като например санитар, шофьор, готвач и т.н. Основният библейски текст, който се цитира в подкрепа на този възглед е Шестата заповед от Декалога: „Не убивай“ (Изх. 20:13). Правилно ли е това? За какво убийство става въпрос тук? Каква е главната цел на Десетте заповеди (Декалога)?

Въпреки че човекът е отделен от Бога поради греха и прогонен от Божието присъствие, в Своята голяма милост и любов Бог отново протяга ръка към човека чрез Божия закон, даден на Мойсей на планината Синай – морален кодекс и норма за християнска нравственост, валиден и днес (вж. Изх. 1:1-17). Проф. Димитър Пенов търси връзка между християнския морал и възгледа за мира и войната.: „Искането да няма война и убиване и тук не е изолирано, а е мислено и предписано, заедно с изпълнението на религиозните задължения към Бога и заедно с всички останали нравствени задължения към ближните.“[2] Въпреки че Шестата заповед се явява един от най-често цитираните библейски текстове като аргумент в защита на крайния пацифизъм като християнско отношение към войната, важно е да се подчертае (както отбелязва проф. Пенов в цитираната мисъл), че Декалогът разглежда убийството в контекста на религиозно-нравствените задължения към Бога и към ближните. Шестата заповед „Не убивай!“ забранява отнемането на човешки живот като криминално престъпление в битов контекст, а не като крайно средство на употреба на сила и авторитет (ἐξουσία) за наказване и възпиране на злото в обществото. Тези, които цитират Шестата заповед от Декалога в Изход 20 глава като аргумент на пацифизма, пропускат да проследят и други аспекти на Божия закон, описани от Мойсей в Изход 21:12: „Който удари човек, тъй че той умре, да бъде предаден на смърт.“[3] В случая отнемането на човешки живот има за цел да въздаде справедливост и да възпре злото в обществото.

Войната, от друга страна, е социално-политическо явление. Войната е състояние, среда, която обуславя отнемането на живот на един човек от друг човек. В този смисъл, войната има и по-широкомащабно измерение, което е свързано с упражняването на държавническа власт и сила от воюващите страни в стремежа за налагане на идеология, борба за справедливост, идеали или дори преследване на себични амбиции и чисто човешка гордост и желание за власт и контрол (I Йоан 2:16-17).  Тези, които систематично развиват християнския възглед за пацифизма, мира и миротворството като божествена реакция спрямо греха и злото, но без да разгледат библейските принципи за неговото възпиране чрез справедливо наказание и упражняване на сила (от страна на държавните органи и въоръжените сили), оставят темата непълна и незавършена.

 

  1. Справедливата война

Това е най-разпространеният богословски възглед в християнския свят. Той се основава както на вечния завет, който Бог сключва с човечеството в лицето на Ной (Битие 9:6), така и на богословието на държавността, което в Римляни 13:1-7 апостол Павел развива пред християните в Рим за тяхното отношение към властите. „Властващият е Божий служител за твое добро. Но ако правиш зло, страхувай се, защото той ненапразно носи меч. Той е Божий служител и отмъщава с гняв на онзи, който прави зло“ (Рим. 13:4, НП). Тези и други места от Свещеното писание дават основание да се изгради цялостна богословска доктрина за ролята на държавата и държавните органи (армия и полиция) като част от Божието домостроителство и устройство на обществото.

Така доктрината за „справедливата война“ има седем важни характеристики: (1) справедлива причина – оправдана е само отбранителната война, т.е. тази, която има за цел да възпре агресия (чрез армията на съответната страна), да възстанови обществения мир и ред (чрез полицията, при размирици или гражданска война); (2) справедливо намерение – да възстанови мира и реда в страната; (3) справедливо оправдание – употребата на сила чрез оръжие  е оправдана само когато са се провалили всички други средства (като дипломация и мирни преговори); (4) официална декларация – решенията за справедливата война се вземат на най-високо равнище; (5) ограничени цели – целите трябва да са ясни и точно определени; (6) съответни средства – средствата, които се използват в справедливата война, трябва да съответстват на поставените конкретни цели; (7) опазване на невоенното население – да се осигури защита и хуманитарна закрила за хората, които нямат участие във военните действия.[4]

Както беше подчертано и по-горе, войната е социално-политическо явление, хуманитарна катастрофа, морално бедствие, което е трудно да бъде описано и управлявано от конкретна теория – също както горският пожар не се поддава на контрол, а следва своя, непредвидима логика на развитие. Затова и тези седем характеристики невинаги могат да бъдат ясно разграничени в един въоръжен конфликт, но поне дават известни насоки в опитите за неговото разбиране.

 

  1. Превантивната война или „Кръстоносен поход“

Теорията за превантивната война предполага не отговор на агресия, след като тя е започнала, а по-скоро изпреварващо действие, с цел превенция. В историята на Църквата има една много кървава страница: Кръстоносните походи. Това са поредица от религиозни войни между западноевропейските християни и мюсюлманите, чиято главна цел и за двете враждуващи страни е да се установи контрол върху Светите земи. Тези осем военни експедиции или завоевателни походи започват през 1096 г. и продължават до 1291 г. Въпреки на пръв поглед благородната и „оправдана“ кауза от западните църковни богослови, те представляват кървави, брутално жестоки и на практика военни походи, които постепенно изоставят религиозната кауза и се превръщат в средновековни завоевателни войни, довели и до разрухата на Византия и падането на Константинопол (1204 г.) по време на Четвъртия кръстоносен поход.  В по-близката световна военна история доктрината за превантивната война е в основата и на първата война в Персийския залив – операция „Пустинна буря“ (1990-1991 г.) и на втората – войната в Ирак (2003 г.).

Апологетите на превантивната война дават пример от семейния живот. Ако човек види, че съседът му малтретира жена си и децата си, няма ли да очаква полицията да се намеси, ако самият той не е достатъчно смел да го направи? Ако самоотбраната е оправдана и допустима, в определен момент може да се приеме, че изпреварващата атака е форма на самоотбрана. Една латинска поговорка казва: „Ако желаеш мир, готви се за война.“

На междуличностно ниво мотивацията за превантивната война изглежда логична, но ситуацията приема съвсем различни измерения, когато този принцип се пренесе на международно и междудържавно ниво. В своята книга Справедлива и несправедлива война Майкъл Валцер пише: „Превантивната война предполага наличието на общоприет стандарт за добро и зло, според който може да се оценява опасността.“[5] Именно в това се крие и слабостта на доктрината на превантивната война. Критериите за добро и зло, за външна опасност или липса на такава, може да бъдат много различни в различните държави. Докато за една държава превантивната война може да бъде оправдана по вътрешни, субективни критерии, то за друга войната се разглежда изключително като акт на агресия. Точно такъв е случаят и с настоящия братоубийствен военен конфликт между Русия и Украйна, който се разиграва в сърцето на Европа, пред очите на целия цивилизован свят.

 

Войната в умовете предшества войната в окопите

Бащата на историята Херодот казва, че при война първата жертва е истината. Всъщност през XXI век войната избухва далеч преди реалните бойни действия. Тя вече е започнала в ума и съзнанието на хората от двете страни на фронтовата линия (която впрочем често е доста неясна) и се води основно със средствата на медиите, Интернет и социалните мрежи. Тук се налага и друг богословско-философски въпрос, който Пилат Понтийски задава на Исус Христос: „Що е истина?“ (Йоан 18:38). Има ли абсолютна, обективна истина или истината е относително понятие, разменна монета, „конвертируема валута“? Всъщност, различните видове „истини“ се използват като психологическо оръжие за масово поразяване чрез системна и целенасочена дезинформация с цел манипулация и оправдаване на войната и нейните последствия.

Основната трудност да се даде ясна еднозначна оценка на военен конфликт, който се случва пред очите ни, се свежда до това, че никой, освен Бог, не вижда цялата картина в пълните ѝ измерения: времево, социално-икономическо, геополитическо и най-вече духовно. Въпреки това, станалата модерна фраза напоследък „всеки сам си преценя“, за съжаление, е неприложима по отношение на войната като социално явление, обществено бедствие и хуманитарна катастрофа – олицетворение на злото в най-грозната му форма. Морална отговорност и духовен дълг на всеки вярващ човек и Христов последовател е да бъде добре информиран и подготвен по отношение на библейската перспектива и принципите, обясняващи войната и военната служба. Именно това е проява на духовна зрялост и способност „да различава добро от зло“ (Евр. 5:14).

 

_____________

[1] Harold J. Brown, War: Four Christian Views (Intervarsity, 1997), p. 164.
[2] Пак там, с. 198.
[3] Библейските цитати са заимствани от Синодалното издание на Библията, освен ако не е посочен друг превод.
[4] Arthur F. Holmes, War: Four Christian Views (Intervarsity), p.120.
[5] Michael Waltzer, Just and Unjust Wars: A Moral Argument with Historical Illustrations (NY, Basic Books), p. 76.

 

Similar Posts