От средата на ХХ век насам, пасажът от Посланието на апостол Павел към филипяните 2:5-11, се възприема като химн от широк кръг богослови.
Може би в тази връзка е необходимо да направя няколко уточнения, свързани с тази терминология.
Отдавна библеистите водят дискусия по въпроса, дали е възможно да се определи даден пасаж като химн. Към този момент има поне три основни пасажа от творчеството на ап. Павел, които се считат за христологични химни: Филипяни 2:6-11, Колосяни 1:15-20, I Тимотей 3:16.
Идеята за наличието на христологични химни в Новия завет е сравнително нова и обикновено се позовава на едно свидетелство на Плиний Млади, при което той пише, че християнската общност има обичай да пее химни на Христос като на Бог.
„Но те твърдяха, че тяхната грешка или провинение се състои единствено в това, че са имали навика да се събират в определен ден преди изгрев слънце и да рецитират на няколко гласа химн, възхваляващ Христос като Бог…“[1]
Важно е също да се отбележи, че понятието „химн“ не винаги се разбира еднозначно. Обикновено се приема едно по-широко разбиране за химните като кредо (или символ верую), което включва догматичен, изповеден, литургичен, полемичен или възхвалящ материал, който може да бъде установен по два главни критерия: стил – специфичен ритъм, открояващ се при четене на глас, наличие на хиазъм, паралелизъм; и вторият критерий е лингвистичен – наличието на необичаен речник.[2]
Понеже в моите изследвания съм достигнал до мнението, че Фил. 2:5-11 трудно би могъл да се възприеме като химн в тесния смисъл на думата, ще използвам този израз в по-широк смисъл, а именно като по-възвишена изповедна проза със силно изразен поетичен стил, наподобяващ юдейските псалми.
В творчеството на Мартин Лутер Филипяни 2:5-11 се откроява в две негови проповеди и двете свързани с празника Цветница. Една от тези две проповеди е с особено голямо значение за развитието на реформаторското движение и богословие – „Проповед за два вида праведност“ (Sermo de duplici iustitia), която е написана най-напред на латински. Въпреки, че точното време на написване е обект на разискване, то се предполага, че тази проповед най-напред е проповядвана на Цветница на 28 март 1518 г. Публикувана е една година по-късно.[3]
Интересното е, че тя попада в едно много важно време за реформаторското движение – времето между окачването на 95-те тезиса на катедралата във Витенберг и процеса във Вормс.
В тази проповед вече ясно личи богословието на Мартин Лутер, че хората по никакъв начин не могат да придобият спасителна праведност чрез своите собствени дела, а единствено чрез вяра в спасителното дело на Христос и „вливането“ на Неговата праведност в нас. Това според Лутер е външна, чужда праведност – iustitia aliena, понеже не произтича от нашите дела. Той пише: „Християните имат два вида праведност, също както има два вида грях в хората. Първата праведност е влята от вън във вътрешността. Това е праведността, при която Христос е праведен и оправдава другите чрез вяра (I Кор. 1:30).“[4]
Но според Лутер тази праведност е дадена само на онези, които са кръстени и са се покаяли за греховете си.
„Тази праведност, тогава, е дадена на човешките същества в кръщението и когато те са наистина покаяни. Затова човешкото същество може с увереност да се хвали в Христос и да казва: „Мои са Христовото живеене, вършене и говорене, Неговото страдание и умиране, мои са до толкова, до колкото аз съм живял, вършил, говорил, страдал, и умрял, както Той го направи. Също както младоженецът притежава всичко, което e на младоженката. Защото двамата имат всичко общо. Защото са една плът (Бит. 2:24), също както Христос и Църквата са един дух (Еф. 5:29-32).“[5]
Очевидно Лутер разбира тук принципа Sola Gratia („само по благодат“) по един жив, динамичен начин в контекста на взаимоотношенията между Бог и човек. От една страна, Бог привлича човека и влива в него праведността на Христос, а от друга страна – човек не е пасивен по отношение на Бога, а доверието му спрямо Него е отговор чрез вяра и познание на самия Христос, който пък от своя страна се противопоставя на стария Адам във вярващия.
До края на тази проповед, Лутер преминава към пояснението на втория вид праведност, а именно – iustitia propria. Бихме могли да кажем, че под iustitia propria, Лутер разбира една по-практическа праведност, праведност като начин на живот, една същностна, вътрешна, собствена праведност, която се явява плод и следствие от първата, външна, вменена праведност. Според Лутер този втори вид праведност е породена от първия вид. Тук вече идва и христологичния химн като вид наставление за следване примера на Христос. Вторият вид праведност е въплъщение на променения ни живот и ум в добри дела и правилно отношение според примера на Господ Исус.
„Вторият вид праведност е собствената (iustitia propria), не защото ние сами сме си я изработили, но защото работим с тази първа и чужда праведност. Това е този начин на живот, прекаран ползотворно в добри дела, на първо място, в умъртвяване на плътта и разпъване на себецентричните желания, за които четем в Гал. 5:24… На второ място, тази праведност се състои в любовта към ближния и на трето място – в смирение и страх от Бога.“[6]
В творчеството на Жан Калвин Фил. 2:5-11 също има своето място.
Жан Калвин се обръща няколко пъти към Фил. 2:5-11 и най-вече към ст. 6-7 в своите „Институти на християнската религия,“ в които ги използва в подкрепа на христологията и по-специално – божествеността на Христос.[7]
По-подробно Калвин се спира върху този пасаж в своите „Коментари върху Посланието към филипяните“. Те са е едно кратко екзегетическо изложение, в което освен тълкуването на гръцкия текст може да се забележат и доста апологетични елементи. Той още от началото определя темата на този пасаж като наставление за „практикуване на смирение“ по примера на Господ Исус и го свързва с предходния пасаж Филипяни 2:1-4. Tова, което апостол Павел пише там като заповед, в 2:5-11 дава като илюстрация или пример за подражание в лицето на Господ Исус. В това отношение неговото мнение не се различава от мнението на Лутер. Калвин дава две причини за това подражание: Първата, че това е закон за живота или за правилното живеене (Pourceque l’imitation d’ iceluy est la regle de bien viure), а втората – това е пътят, по който постигаме истинска слава.
За Калвин целият израз от пребиваването на Христос в Божий образ през несчитането на равенството с Бога говори цялостно за Христовото смирение. Именно това отношение сме призовани да следваме, макар и да не може нашето смирение да се доближи до измерението на смирението при Божия Син.
Под „Божий образ“ Калвин разбира подобно на Лутер „величието на Бога“ или „външната изява на божественост“. Тази слава е споделена с Бог Отец още преди Сътворението, както се вижда и в Йоан 17:5. Това е тъждествено и на равенството с Бога. По същия начин трябва да се гледа и изразът „не го счете за грабеж“, т.е. равенството с Бога, което по право се полага на Исус. Поради това всеки човек, който не вижда божествеността на Христос в тези стихове е сляп. Калвин настоява, че няма как равенството с Бога да не е ясна заявка за божествеността на Христос.
По-нататък Калвин се спира на смирението, което представлява Христовото понижение или снизхождане, а не напускането Му на божественото. Христос не се отделя от Своята слава, но я скрива за известно време. Така Той е Бог изявен в плът и взема в Себе Си човешка природа. Христос е едно лице, състоящо се от две природи. Неговото смирение е дори още по-голямо, защото Той не само, че като Бог става човек, но и се смирява до там, че става покорен на Отец дори до смърт. Това е едно изключително унижение, предвид смъртта, която Христос трябва да понесе.
Превъзвисяването последвало Христос след унижението Му трябва да служи за пример и на хората. Заключението е, че всеки който смирява себе си – ще бъде възвисен. Името, което е дадено на Христос – име над всяко друго име – е израз за отдаване на почит. Този израз означава, че върховната власт е дадена на Христос и Той е издигнат в почит до най-високия ранг. Подчинението и изповядването на Христос като Господ ще бъде повсеместно, но не всички ще Го изповядат и ще Му се поклонят доброволно. Накрая Калвин обръща внимание, че величието на Бога е изявено пред хората чрез Христос, затова и грее чрез Христос, а Отец е прославен в Сина. По този начин пасажът завършва с отдаване на слава на цялата Троица.[8]
В заключение, бих могъл да споделя, че богословските аспекти в творчеството на Лутер и Калвин при тълкуването им на христологичния химн от Фил. 2:5-11 се явяват едно междинно звено между ранното тълкувателно творчество при църковните отци и учители и съвременните изследвания върху този пасаж. Те от една страна се придържат към по-традиционните разбирания за темата, мястото и тълкуването на пасажа, а от друга – се стремят да го приложат към съответния исторически контекст с всички прилежащи към него спорове.
В тяхното творчество има един букет от омилетика, апологетика и екзегетика следваща реформаторския принцип на Sola Scriptura („само Писанието“), чрез който се противопоставят на изопачаванията на библейските истини. Въпреки това директно и индиректно Лутер и Калвин се опитват да демонстрират една по-голяма приемственост по отношение на тяхното тълкуване и богословските разбирания на християнските мислители преди тях.
Над всичко това обаче може да се види, че те във всяко едно отношение се опитват да демонстрират своето страхопочитание към делото на Господ Исус Христос и един дълбок пиетет към вдъхновеното, записано Слово от Бога.
____________________
[1] Plinius, Traiano Imperatori, Epistulae, Vol. X, No. 96
[2] O’Brien, P. NIGTC The Epistle to Philippians, Cambridge/Grand Rapids, 1991, pp. 188-189
[3] Stjerna, K. Annotated Luther, Vol. 2: Word and faith, Minneapolis, 2015, p. 9
[4] пак там, p. 13
[5] пак там, p. 13
[6] пак там, p. 16
[7] Калвин, Ж. Институти на християнската религия, Кредо, София, 2001, сс. 144, 165, 168
[8] Calvin, J. Commentaries on Philippians, Colossians and Thessalonians, CCEL, pp. 32-37
