Надеждата – това е очакване, вяра, че ще се случи нещо добро. Надеждата е част от ценностната система на вярващия. К. С. Луис я нарича „една от богословските добродетели“.
Библейската надежда представлява „надеждата за вечен живот, който преди вечни времена е обещал Бог, Който не лъже“ (Тит 1:2). Затова тази надежда не е нещо несигурно и илюзорно. Тя е възможна чрез вяра в живия Бог, на Когото можем да възложим упованието си. Вечният живот не е само нещо, на което се надяваме в бъдеще. Той е наше притежание от момента, в който приемем Христос за наш Спасител и Господ. Сигурността ни почива на обещанието на Бога, а Той няма да измами никого. Обещанията на Словото са напълно верни – изпълнени и изпълними в бъдеще. Затова ап. Павел пише в Римляни 15:4: „Чрез твърдостта и утехата на Писанията да имаме надежда“. В писанието чуваме гласа на живия Бог. Словото може да ни донесе утеха в твърдостта така, че да имаме надежда. Надеждата означава да гледаме отвъд настоящето, към вечността.
Основанието за нашата надежда е възкръсналият Христос, в Когото имаме обещание за вечен живот. Христос е наречен „нашата надежда“ (І Тим. 1:1) и „надеждата на славата“ (Кол. 1:27). Нямаме друго основание да очакваме небето, освен самия Спасител. Понеже Той обитава в нас, това ни помага да имаме твърда и непоколебима увереност за небето, като че ли сме вече там. Всички, които чрез вяра получават Божията благодат, имат и надеждата да видят Божията слава: „Чрез вяра придобихме и достъп до тази благодат, в която стоим и се радваме поради надеждата за Божия слава“ (Римл. 5:2). Ап. Петър призовава да имаме „пълна надежда за благодатта, която ще ни се даде, когато се яви Исус Христос“ (І Пет. 1:13). Уверени сме, че когато настъпи подходящото време, Исус Христос ще дойде в слава. Заедно с това ние с надежда очакваме прославянето на нашето смъртно тяло.
Надеждата е помощ в скръбта за наши починали близки и приятели. Разбира се, нормално е да изпитваме мъка от загубата им. Но в І Солунци 4:13 ап. Павел ни насърчава с думите: „А ние не желаем, братя, да останете в неизвестност за ония, които умират, за да не скърбите като другите, които нямат надежда“. Макар със сълзи на очи, можем да се радваме за новото място, където е нашият мил роднина или приятел, защото знаем, че раздялата е временна.
Словото ни насърчава да свидетелстваме за надеждата: „Почитайте в сърцата си Христос като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте, но с кротост и страхопочитание, на всекиго, който ви пита за вашата надежда“ (І Пет. 3:1). На първо място самите ние трябва да се покланяме на Господа със страхопочитание, а след това да бъдем смели и готови да изповядаме надеждата си пред невярващите. Говоренето ни да бъде кротко и смирено – да отразява нашата почит към Бога. Да подхождаме с такт и любов към събеседниците си, така че и те да пожелаят да имат същата надежда.
Трябва да живеем на тази земя, „ожидайки блажената надежда“ (Тит 2:13). Величието на надеждата за вечния живот на небето, на блаженството, което ще изпитаме при явяването на нашия Бог и Спасител Исус Христос, може да бъде истинско вдъхновение в нашето понякога трудно ежедневие. Сега вървим през пустинята на живота, но краят на пътя е обещаната прекрасна вечност.
