Българският ноември е обрамчен от два особени празника: Денят на народните будители (1 ноември) и Денят на св. Климент Охридски, естествено възприет и като празник на Софийския университет. Особени, защото не са посветени на военни победи или държавни преобразования, а също защото малцина ги тачат.
Това са възпоменания на началата на българската история, старата и новата. Защото един народ няма начало – както и бъдеще – без духовна просвета. Хора, населяващи една страна и говорещи един език, не могат да стигнат до единство и да градят нещо заедно, без спояващи ги духовни ценности; доказва го дълбоката обществена и политическа криза на днешна България. Необходими са общи идеали, които да се споделят от всички, независимо от различията в произхода, образованието, манталитета и политическата ориентация. Необходими са свещени принципи, в които хората да вярват, за да са в състояние да ги поставят над личния си интерес.
Едни принципи и идеали могат да станат свещени, ако се намерят личности, които да ги въплъщават. Християнството дори настоява, че свещените принципи, които можем да познаем и прегърнем, са именно въплътените. Самият Божий Син е станал въплътената Истина и ни е призовал да последваме Него, „Словото на Живота, което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха“ (I Йоан. 1:1). С обещанието, че тези, които Го следват с вяра, ще вършат Неговите дела, че и по-големи (Йоан. 14:12). Това обещание се изпълнява през вековете в Неговата Църква: общността на верните, която въплъщава в себе си Христос, в Неговото изобилно богатство, и продължава да върши Неговите дела.
Но освен общност на верните, Църквата трябва да бъде и общност на будителите. Духовният сън е естественото състояние на човека в този свят и тя е призвана най-напред да го пробуди, за да може да приеме спасителната вест. Понякога и това не е достатъчно. Някои хора се събуждат, и веднага разбират къде се намират и какво трябва да направят, докато на други им е нужно време, докато осъзнаят какво става. Така е и със събуждането от духовния сън – за някои общества и култури, то е продължителен и труден процес. В такива случаи се налага Църквата едновременно да изгражда и средата, в която Евангелието ще се разпространява, и да създава изразните средства, чрез които то ще се изкаже и изясни. С други думи, Църквата трябва да гради култура на Евангелието – създаването на култура и общото образование на народа са неотменна част от мисията й.
За наше щастие, Църквата е изиграла подобна решаваща роля като общност на будители на два пъти в българската история. Най-напред, в зората на българската държавност, когато мисионерският екип на Климент Охридски основава богословските школи в Охрид и Велики Преслав. И отново, през Възраждането, когато просветителската дейност на редица духовници поставя началото на ярка редица от будители, чиято памет отбелязваме на 1 ноември. Този двукратен успех на християнската общност от будители способства, щото българският народ да излезе от мрака на езичеството, а доста векове по-късно – от продължителния „културен сън“ на османското владичество, като преоткрие възраждащата сила на християнските ценности.
В началото на ХХI век, за сетен път, е настанало време разделно. Съществуването на България е поставено на карта. И Христовата църква в нашата страна получава трети исторически шанс (може би най-важния досега!) да осъществи спасителна за нашия народ мисия. Отчаянието и разпадът на обществените отношения могат да бъдат преодолени само чрез появата на ново поколение будители. Те трябва да са обединени от християнската си вяра и да са движени от съзнанието, че са първопроходци сред руините на комунизма и хаоса на бездуховността. Тяхната общност може да се превърне и в своеобразно ядро, около което да се разраства едно ново и будно гражданско общество.
