Всичко мило на сърцата им беше останало зад гърба им. Пътят се простираше пред тях, но погледът им не можеше да се издигне към хоризонта. Природата се веселеше в разгара на пролетта, но сетивата им сякаш бяха притъпени, безчувствени към топлите лъчи на слънцето и уханието на цветята. Сърцата им все още туптяха, но вилнеещата буря на обърканите чувства и дълбочината на отчаянието им вече отбелязваха следи на душевна смърт.
Двамата бяха вярващи, но сега разочарованието бе сковало техните души. Този, Който им бе открил по такъв невероятен начин лицето на Бога, вече бе мъртъв.
Бавно пристъпваха те по прашния път. Бяха тръгнали от Йерусалим – град, построен на възвишение. Който напуска Йерусалим, винаги върви надолу. Далеч от Божия храм, далеч от събранието на поклонниците. Далеч от песните на хваление, далеч от благодарствените жертви, далеч от изпълненото с благодат служение.
През този ден двамата бяха обърнали гръб на светия град и се отдалечаваха от него. Мястото на Божиите обещания бе опозорено. Шумът на разгневената и нечестива тълпа още кънтеше по улиците му. Невинната кръв, пролята в изблик на насилие, още се виждаше по грубия калдъръм. Тя отправяше към мълчаливото небе силен вик срещу проклятието върху Божия народ.
Смъртта на още един велик пророк, чиито дела и глас бяха дали слава на Бога, бе покосила сърцата им.
Двамата вървяха бавно към селото си, където ги очакваше еднообразното ежедневие на предишния им живот. Чакаха ги труд, теготи и самота. Ако поне бе възможно да забравят всичко това! Да изтрият от паметта си топлината, сигурността и надеждата на тези години, прекарани с Учителя! Да изгасят огъня на очакване и чувството на дълбока радост, които Исус бе възбудил в душите им!
Но двамата приятели добре знаеха, че е невъзможно. Мъчителното чувство на безнадеждност, липсата на смисъл във всичко, което бяха преживели, терзаеше цялата им душевност.
За Исус всяка душа е скъпоценна
Така те продължаваха надолу по пътя. Нямаше как да знаят, че този ден е най-славният от всички. Рано същата сутрин Исус бе разбил оковите на смъртта, освобождавайки и излъчвайки невероятната сила на божествеността Си. Дяволът бе поразен, смъртта – победена. Исус беше жив! Беше се показал на някои от жените, а малко по-късно и на апостолите в „горната“ стая.
Но всичко това двамата пътници все още не го знаеха. Да, бяха чули наистина, че рано сутринта жените са видели странни неща в гробището. Но някак си нямаха сила да им повярват.
За Исус всяка душа е скъпоценна. Той нямаше да остави тези двама да се изгубят отново. За да им вдъхне надежда обаче, Той трябваше първо да преодолее дълбочината на болката им, силата на разочарованието, тежестта на обезверените им сърца и даже безчувствеността на сетивата им: „Очите им се удържаха да не Го познаят.”
Възкръсналият Христос добре познаваше пътя към сърцето им. Знаеше как да им се открие. Не внезапно и фрапиращо, а нежно, постепенно и внимателно. Исус разполагаше с всички възможности на приятелското отношение, с разнообразието на божествената мъдрост, със съвършеното познание на Писанията, с присъствието на Светия Дух.
Не трябваше ли Христос да пострада?
Той се присъедини към тях, докато вървяха. Не се опита да ги спре или да им намекне, че не отиват накъдето трябва. Той просто тръгна с тях надолу по пътя, като ги огряваше с присъствието Си.
Той ги превъзхождаше толкова много, но така и не употреби това, за да ги упрекне. Доверието им бе спечелено от Неговата човечност и търпение. Той внимателно ги попита относно скръбта им, изслуша ги и след това с авторитет и смирено съчувствие започна да ги убеждава чрез Словото: „Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезне в Своята слава?“
Разумът и чувствата са неразделни. Нещо дълбоко в сърцата на двамата гореше, докато слушаха думите на този непознат.
Нещо необичайно и неизвестно на хората, които никога не са изпитали присъствието на Бога. За тези двамата обаче чувството бе познато. Техните сърца все повече ги изгаряха отвътре.
Думите на този странник възбуждаха стария огън на вътрешния ентусиазъм – огън на надежда, на увереност и сила. Както небето се разведрява след лятна буря, когато вятърът изтласква тъмните облаци, така мракът на ужасните събития от последните дни се разсейваше. Наистина, Христос трябваше да умре според Писанията! Наистина, Той бе обещал да възкръсне!
Тримата вървяха заедно. Времето минаваше бързо и неусетно. Часовете бяха мигове. Денят започваше да преваля. Сенките на дърветата се удължаваха под косите лъчи на залязващото слънце. Хлад се спускаше по склоновете на планините и възбуждаше миризмите на прясната и все още влажна земя. Приближаваха село Емаус.
Непознатият намекна, че трябва да продължи нататък, но двамата спътници настоятелно Го поканиха да остане у тях. „Тези дни е опасно да пътуваш нощем“, настояваха те. Истината обаче бе по-дълбока. Някаква духовна привързаност към непознатия ги караше да Го чувстват особено близък.
Очите им се отвориха
В селската къща обстановката бе скромна. На дървената трапеза, преживяла години и поколения, имаше хляб. Тримата преклониха глави и изговориха кратка молитва. Обикновени думи, научени наизуст –
една от онези молитви, предавани през поколения. И изведнъж всред познатата обстановка настъпи чудо. Нямаше някакво изцеление на нелечима болест или укротяване на вилнееща буря. Знамението бе още по-свръхестествено и необичайно: „Очите им се отвориха и те Го познаха.“
Често библейският разказ е скромен откъм подробности. Какво точно е впечатлило двамата ученици? Кое е премахнало слепотата им? Следите от гвоздеите по ръцете на Учителя, докато им е разчупвал хляба? Споменът от горната стая в Йерусалим, където Той бе извършил същото действие, намеквайки за предстоящата Си смърт? Изхранването на петте хиляди души, когато същите две ръце бяха благословили няколко малки хлебчета и рибки?
Не знаем. Но един факт е неоспорим. Те Го бяха разпознали. Бяха видели Христос! Исус бе жив и сега изливаше живота Си в техните изнемощели сърца. Обилни, поройни реки от жива вода отмиваха следите на самотата и отчаянието. Буен поток от жива вяра, възторжена радост и необятен мир заливаше душите им.
Исус бе изчезнал от погледа им. Но сега Той бе още по-реален за сърцата им, отколкото когато бе видим. Той щеше да бъде с тях завинаги – и с нас също!
Възкресението на Христос е велик ден!
Хилядите години оттогава не са измили спомена за Исус. Не са оспорили реалността на мощното Му присъствие в сърцата на Неговите поклонници. За теб и за мен няма по-скъпоценна действителност, по-велико знание от това: Исус възкресе!
Остава обаче един въпрос. Какво е състоянието на духовните ни очи? Заслепени ли сме от делнични грижи, от неверие или от самота? Осъзнаваме ли, че Христос и сега е тук, близо до нас?
Заслушваме ли се в Неговите думи?
Изпълваме ли се със силата на Неговия Дух?
Вълнува ли ни силата на Възкресението?
