Със злополучния Ньойски договор, подписан от правителството на Александър Стамболийски, значителни части от българските землища са прехвърлени на съседни държави. Шестстотин хиляди българи остават извън границите на страната. България е лишена от право да притежава модерна военна техника, флот и авиация, а военната служба е отменена. Наред с това страната е задължена да изплати репарации в размер на 2,25 млрд златни франка.
Само около месец преди подписването на Ньойския договор, вестник Зорница публикува материал на възрожденския ни общественик, книжовник и основател на Българското евангелско дружество Андрей С. Цанов. Той анализира не само състоянието на страната след края на Първата световна война, а и тягостната вътрешнополитическа разпокъсаност и отстъплението от вярата в Бога, където според него се крият корените на проблема.
Статията на Андрей Цанов „Наказанието и вината на България“ излиза в два последователни броя на Зорница на 23 и 30 октомври 1919 г. и е препечатана точно сто години по-късно (Зорница, 10/2019).
Зорница, 23 октомври 1919 г.
„Войната си е война“, казват и англичаните, и всички други. С това се разбира, че самата война е един варваризъм. И най-добрата човешка касапница. Никой народ, който някога е воювал, не е чист от черни петна в това отношение, даже и най-цивилизован да е. […]
И България, като е воювала, не е съвсем чиста от такива петна. Но онова, върху което тя е настоявала и с пълно право трябва да настоява, е, че тя не е съгрешила против съседите си в нищо повече, отколкото те са съгрешили против нея. Още повече, че съседите ѝ са извършили против нея по-големи грехове, отколкото тя против тях. И Карнегиевата международна комисия изследва и доказа, че гърците бяха най-първи и големи грешници в първите две балкански войни през 1912-1913 г. Деянията на гърците и на сърбите в Македония още от 1912 г. и онова на романите през 1913 г., и по-преди и после в Добруджа… твърде далеч надминават всички изстъпления, които България е правила против тях било в Сърбия, Тракия или Румъния. […]
Неправдата няма никога да стане правда по причина, че България е малка и слаба, или по причина, че големи и силни дипломати са решили така и онака. И понеже сме твърде убедени, че в света има някъде вечна и непогрешима, още и неподкупна Правда, ние нямаме съмнение, че някога и от някои ще се поправи някак си тази грозна неправда спрямо нашия народ, ако би още днешната конференция в Париж не стори това, след като се осветли по-добре върху фактите. […]
Ако би казал някой, че България се наказва по причина, че влезе във войната на страната на централните сили, то отговорът е, че и това е прах, който се хвърля в очите на света за някаква си благовидност. […] Но всеки знае кога и как влезе тя в тази война. […] Дълги месеци тя води преговори и със Съглашението за мирно разбирателство, като бе готова да се примири и с най-върлите си врагове.
Но напусто! От нея се искаха работи най-неестествени, искаше се тя да вземе страната на онези, които я разпънаха през 1913 г., да защитава сърбите, гърците, румънците и руския цар, който ходи в Кюстенджа да се поклони на влашките войски, които нахлуха в България да се разправят безпрепятствено с кокошките, децата, жените и старците! […] И така, България насила биде тласната във войната и то на страната на централните държави. […]
Но българският народ в нищо и никъде ли не е сгрешил? Ние трябва да с говорим ясно и откровено, и то за нашето си добро.
Зорница, 30 октомври 1919 г.
В миналия брой видяхме, че България не е направила никакво особено престъпление спрямо съседните си народи и държави, ни спрямо коя да е от големите силни държави. […]
Но твърде уместно е тук да се попитаме: В нищо ли не е виновна България? Българският народ не е ли сбъркал и съгрешил в нещо, някъде и някому и дали поне част от тежкото наказание, което тъй неправедно и безмилостно ни се налага, не се дължи и на някакво престъпление някъде? Отговорът на този въпрос е пиперлив и горчив, но трябва да се каже ясно и откровено, и то за нашата си собствена полза. […]
И тъй, без повече въведение нека откровено и ясно да си признаем, че България е виновна. Българският народ е съгрешил в нещо против някого. Той е съгрешил против себе си. Най-голямото зло у него е вътрешно. […]
Българският народ се разпокъса на черезмерно много партии, страшно настроени една против друга. Това много отслаби и народа, и правителството. Преди петстотин годишната ни история се повтаря от днешните ни водители… Такова чудо, такъв скандал, като у нас, няма никъде другаде. В Съединените щати на Америка например населението е двадесет пъти по-голямо от това в България, но там партиите са пет-шест пъти по-малко на брой. При това дейността на онези партии е доста различна от дейността на нашите партии. […]
Другият грях на България е, че е почнала да зарязва искрената си вяра в Бога и искрената си религиозност. Значителна част от нашата така наречена интелигенция даже презира религията: „Без това може, па, даже е по-добре, по-възвисено“, си казва тази интелигенция. Тя не обича да говори ни благоговейно за Бога и за Евангелието Му, нито да слуша за тези неща. В училищата ни, Народното ни събрание, кметствата ни и другите ни обществени и държавни учреждения за Бога и религия едвам се продумва понякога с почит и достолепие. […] А подигравките против религията! А явното проповядване на безверието даже между крехката младеж! […] Еволюцията била решила ясно и понятно всичките заплетени въпроси във вселената и нямало вече нужда ни от Бог, ни от религия, ни от молитви, ни от църкви!
Народът изобщо се крепи във вярата си и религията си, но към каква ужасна пропаст го тласкат някои! Има голяма нужда за мощен отпор против това грозящо зло.
